Значението на печата*

Навели сте се благочинно пред грубо изрязаното прозорче, придали сте сговорчив вид на лицето си, застинали сте в порив, който ви се струва, че изразява вселенско смирение и любвеобилност пред могъщия индивид зад гишенцето – вие чакате той да изсвещенодейства да бумне печат върху листчето, което сте подали.
Какво е настроението ви в този бризантен миг – какво ти настроение, няма настроение, това са миговете от нашия живот, в които усещаме какво е космическа празнота, ние не смеем да имаме настроение, да изразим съмнение. Всички тези смешни слабости на човешките същества могат да не се харесат на нечовешкото такова зад прозорчето, на Лорд-пазителя на великото изобретение, наречено „печат". Лорд-пазителят живее в Англия, но говорят, че печатчето е измислено в Османската империя като най-брилянтното откритие за привилегировани приближени на султана, изпратени в далечни краища на царството – хем нищо да не работят, хем да са много важни. Печатчето намира разпространение все в империи и то такива, които току да се разпаднат или вече са се разпаднали и тъгуват по времената, когато не са (руската, Австро-Унгарската, френската). В съвременна Австрия съществуването на печатчето е свързано с безпардонно ограбване на просителя, всеки подаден лист от документ, дори такъв, чрез който се иска издаване на документ, се облепва с прочутите „Stemplemark", всяка от които струва около 12 евро. Няма и помен от такова чиновническо обирджийство в съседна Германия, която обаче никога не е била империя. Докато се суетяла около своите печатчета, Франция пък едва не изпуснала световната компютризация, доста трудно й е сега да наваксва. В Америка (абе, я тия да ги оставим) упоменатият уред просто не съществува. Какво е била България в продължение на векове, а после и на пет десетилетия, освен маргинална провинция на разпадащи се империи? Нима тъкмо в тези почти откъснати от централната власт провинции не са се развихряли с най-голяма страст всички игри с властта и особено с нейните символи? Печатчето всякога е било един такъв висш символ на власт и нейното упражняване. Та и разпространението му, включително патологичното, не ни било спестено. …
Някъде през 60-те изригна вулкан от гениалност и усърдие та печатчето гордо засия от красиви женски крака, означавайки ниското буржоазно мислене на своите приносителки, нахлузили по-къси, вместо по-дълги поли. Какви времена, а, другарю генерал Джуров? Всеки кадрови младеж, минал през българската казарма знае, че и най-нищожният старшина след като затвори зад себе си някоя врата, гордо се обръща и върху някаква бучкава смес изкусно извърта едно печатче със собствения си инициал, да се знае… каквото там трябва да се знае. Спомням си, че запечатвахме танковете, дневалните (какво точно значи тая руска дума?) запечатваха печката, офицерите – щабовете, сержантите – байраците. На другата сутрин всичко се разпечатваше по надлежния ред. …
Най-дълбоките печати се биеха в главите – къде на хората, къде на феллахите, които обичали комунизма и Съветския съюз. За тези печати ми е думата, за бучнатите в мозъците старшински печати, изработени там и тук. Главата с печат в нея не произвежда мисъл, образ, представа, сън, реч, разказ, роман. Такава глава е програмирана да изработва само едно – блян по собственото си разчутуряване, има се предвид облъскването й о друга глава (на това те викат революция). Такава глава е като образцов зимник, там има множество рафтове с наредени по тях туршиясали „мисли". Кавичките служат да напомнят, че става дума за осолени и нетрайни продукти. Главите-зимници се зареждат с механична енергия, като се трият една в друга (среднощен пленум на БСП). Заредени, те излъчват приятна миризма на кисело, миризмата на българи, обичащи Съветския съюз (бивша и настояща Русия).
През 70-те години във функциониралата като пълно руско подобие Българска академия на науките, (днес е само „почти" пълно, виж съветските научни чинове на нейните служители) имаше човек, чиято служба беше идентична с тази на Лорд-пазителя на Кралския печат в Англия. Работата му се състоеше в две неща – да бие печат върху всичко, което влиза и излиза от гордото учреждение и да го няма, когато печата дотрябва някому. Не преувеличавам и не измислям, такъв човек имаше и това му беше задължението. Никой никога не е бил в състояние да посочи какво друго работи този човек, с какво „научно" се занимава. Той дори не принадлежеше към кастата на мандарините, на които викаха „държавна тайна". Но всички знаеха, че той държи печата. Хора изпускаха самолети, не успяваха да отидат за където бързаха, уволняваха ги или ги назначаваха, разиграваха се трагедии или комедии, само защото печатодържеца го нямаше. Много, твърде много се боя да попитам има ли го сега. Печатът обаче го има непоклатим, пазен от 4 жени назначени да го пазят. Те седят в „канцеларията", ядат кренвирши, разменят рецепти за туршии, около тях се въртяха първо децата им, днес – внучетата.
Сега читателю, да те питам, ти чувал ли си колко хубаво били изработени документите ни за самоличност, как имали 14 защити срещу подправка, какви красиви холограми им изрисували от френската фирма, която ги правила? Чувал си, нали, то как няма да чуеш, у нас на съседа кокошката запъртък да снесе, вестник „Сейчас" гайда ще надуе срещу американската царевица, дето кълвала, та ти за документите няма да чуеш. Я сега си отвори току-що подменената шофьорска книжка, която с такава мъка изкара, та и с любов велика си я къташ. Обърни я от задната страна, ха така, какво виждаш най-долу в десния ъгъл. Яаа, печатче – хубаво, червеничко, с надписче, КАТ. Лъхна ли те миризма на туршийка? Представи ли си човечето, дето се е свряло в убежището на тъпотата, с каква любов ти е друснало печатчето. Абе, защити, холограми, хайде холан, най си е сигурно с печатчето – баам! Като старшината в казармата, нали? А ти не само си викаш, „абе, кво сега", ами се и радваш, че, „такова".
Ами, я си разгледай новичкия паспорт, с който така се гордееш и си представяш как сега чуждият митничар само като го разгърне и ще зяпне, къде от изумление, къде от уважение пред тебе. Нищо нередно, нали, нищо, което да ти напомня за врътнатия насреща старшински пръст. Ама пак не е тъй. Абе ти чул ли си, освен в казармата, някой да те е наричал с три имена, по учреждения, на улицата, в бирарията? Кой е измислил това да ни пишат с по три имена, като че ли ни подреждат в Дарвинова таблица – по тип, род и вид? Замислял ли си се дали това е исторически издържано? Нали знаеш, кой е Караджата, Левски, Ботев, Паисий? Българите са се назовавали по име и прякор, който постепенно оставал като фамилия. Защо изпуснахме момента при подмяната на документите да възстановим една истинска българска традиция, която щеше да ни отдалечи от колхозното минало и да ни върне историческото самочувствие? За да продължават по света да ни смятат за бивша съветска република, в която даже мюсюлманите имаха по три имена и последните задължително завършваха на „ов". А ти вой до ангелите вдигаш, колчем обелят зъб на Запад, че сме като казачета с руските печати по градове и села, с руски имена, с руска индустрия от 19 век и с най-голямата в света проруска партия в българския парламент. Че сме единствената страна въобще, която нещо очаква от Русия, от същата Русия, която световните медии отбягват като тема, за да не развалят настроението на хората с депресиращи репортажи. Питал ли си се защо напоследък, уж икономиката ни хвалят и пак за европейци не ни признават? Защо на ежегодния икономически форум в Залцбург министър-председателите ни все от баш-мултаци се придружават, а в България чуждестранните гости все в мулташки предприятия ги канят? Да ти кажа ли, какво след туй разправят или да не ти разтурям рахътлъка?
Заради целия този неизжулен от страната и от главите ни руски печат все още ни няма никъде на европейския ландшафт. …