Водопадът и неговият директор

Автор: Иван Брегов / 27.10.2017
3 гласа, средно: 3.7 от 5

След важните за съдебната власт избори през годината –за нов състав на Висшия съдебен съвет и за председател на Върховния административен съд (ВАС), предстои прокурорската колегия на ВСС да определи директор на Националната следствена служба (НСл.С), с което да приключи изборната съдебна година. Замислената като конкурс процедура предстои да се проведе при участието на един единствен кандидат, а именно един от настоящите заместници на главния прокурор - Борислав Сарафов.

Директорът на Следствието се избира от прокурорската колегия на ВСС. Има петгодишен мандат и правомощие да предлага лица за завеждащи отдели на НСлС, както и да осъществява организационно, административно и методическо ръководство над всички следователи (един вид главен следовател с тази разлика, че над него е главният прокурор, а над главният прокурор на практика няма никой, т.е. няма механизъм за проверка и отчетност). Макар и да звучат гръмко правомощията на директора на НСл.С, те са повече от скромни на фона на останалите високи ръководни длъжности в съдебната власт. С изключение на една важна подробност – с встъпването си в длъжност ръководителят на НСл.С заема позицията и на заместник главен прокурор по разследването с мандат от 5 години. При изтичащия мандат на Цацаров в края на 2019 г., избирането на Сарафов е един вид продължение на курса „Цацаров” поне на ниво заместник главен прокурор до 2022 г. А може и по-далеч да се стигне.Предвид наличието на единствен кандидат, изборът е предизвестен.

Следствието в застинала реформа

С измененията на Конституцията през 2006 г. и приемането на действащия Наказателно-процесуален кодекс (НПК) от компетентността на следователите бяха иззети правомощията им да извършват разследване по множество видове престъпления. Тяхната „роля” бе заета от разследващите полицаи, което и до днес се оценява като спорна промяна предвид липсата на добре подготвени кадри в МВР. Така с ликвидирането на централизирания модел на следствието може да се каже, че до голяма степен се ликвидира и самото следствие. Но останаха следователите.

Поради статута им на магистрати те не могат да бъдат освободени от позицията, която заемат, тъй като са придобили съществената за магистратурата несменяемост. С редица законодателни решения от 2006 г. насам на една част от следователите се обезпечи постъпване в прокуратурата като редови прокурори, а останалите бяха реорганизирани в следствени отдели към окръжните звена на прокуратурата. Постепенно отново се разшири кръгът от престъпления, подлежащи на разследване от следователите, но в недостатъчен обем. В резултат на това в България съществува цялостна структура, с необходимата кадрова експертиза по разследването на широк кръг от дела, но не се използва по най-подходящия начин. Паралелно със съществуването на НСл.С в София бяха създадени Специализирана прокуратура и Апелативна специализирана прокуратура, упражняващи също функция по разследване. Функции, близки до разследването, изпълняват и обособените дирекции в страната на Комисията за отнемане на противозаконно придобито имущество. И тогава идва въпросът доколко замисълът на конституционната реформа от 2006 г. бе осъществен при положение, че бяха създадени множество допълнителни звена в прокуратурата и отделни агенции на национално ниво. При това бяха направени значителни разходи за изграждане на изцяло нови администрации и за съпътстващите ги обучения на служители.

Избутването в ъгъла на една част от магистратурата, какъвто е случаят със следователите, действа деморализиращо за цялата система. А отслабената магистратура неизбежно води до слаба съдебна власт.