В памет на бележития Кристиан Таков

14.07.2017
4 гласа, средно: 5.0 от 5

 

Борбата за право[1]

Рудолф фон Йеринг

  

Подбор на откъсите, заглавия и превод Кристиан Таков

 

За справедливостта и силата. За постоянното напрежение

 

Затуй справедливостта, която в едната си ръка държи везната, с която отмерва правото, в другата има меч, с който го защитава. Мечът без везната е голо насилие, везната без меча е немощ на правото.

Мирът без борба и наслаждението без труд са останали във времето на Рая. Историята познава и двете само като резултати на непрестанно и мъчително напрежение.

 

За вечността в правото и за новото в него, включително и за давността

 

Правото може да се подмладява само като се справя със собственото си минало. Едно конкретно право, което само затова, че някога е възникнало, претендира неограниченото, т.е. вечното си траене, е като дете, което вдига ръка срещу собствената си майка. То се подиграва с правната идея, като се позовава на нея. Защото идеята на правото е вечното ставане, а станалото трябва да отстъпи на новото ставане, тъй като

„Всичко, което е създадено, е достойно да отмре.“

Мефистофел, „Фауст“, Гьоте

В този смисъл трябва решително да отхвърлим предложения от Савини и тъй бързо придобил популярност паралел между правото, от една страна, и езика и изкуството, от друга страна. Грешен, макар и безобиден като теоретично виждане, като политически принцип той е едно от най-фаталните мислими погрешни учения. Това схващане заблудително утешава човека, че в сфера, в която той трябва да действа и то да действа с пълно, ясно съзнание за целта и впрягане на всичките си сили, щяло да е най-добре, да остави нещата да се случат от само себе си, да отпусне ръце в скута си и доверчиво да изчака това, което ще произтече от уж изначалния извор на правото: националното правно убеждение, което  постепенно излизало на бял свят. Оттам иде и неприязънта на Савини и на всичките му ученици към намесата в законодателството…

… Твърдя, че историческата школа може да се нарече с не по-малък успех и романтична. Тя е истински романтична представа, т.е. представа, която почива на фалшива идеализация на отминали състояния – че правото безболезнено, безусилно и бездейно крепне като диворасляк. Суровата действителност ни учи на обратното…

Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела – което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда. Майката обаче, която е родила дете, не дава да й го отнемат. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят. Затова може да се твърди: енергията и любовта, които един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилието и напрежението, което то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най-здравата свръзка между народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква, за да се роди, е не проклятие, а благодат.

Международноправното утвърждаване на накърненото право под формата на война; съпротивата на народа във формата на въстание, на възмущение, на революция против актовете на произвол и нарушения на конституцията от страна на държавната власт; бурното осъществяване на частното право под формата на т.нар. закон на Линч (б.пр. Саморазправа на определени групи с лица, нарушили дадено правило), на юмручното право и частните войни на Средновековието и последният им остатък в днешно време – дуелът; самозащитата във формата на неизбежната отбрана; най-сетне и уреденият с правила начин на предявяването на правото във формата на гражданския процес – всички те, въпреки различията в спорния обект и проявлението си, във формите и измеренията на борбата, са само форми и сцени на една и съща борба за право.

 

Нежеланието за борба

Откъдето и обаче да иде онази нерешителност на поведението, която заради удобството отбягва борбата за право, стига стойността на предмета му да не я накара да се съпротивлява, за нас важното е, да я разпознаем и обозначим като това, което тя е. Удобната житейска философия, която я проповядва, е просто политика на страхливостта. Страхливецът, който бяга от битката, спасява това, което другите жертват – живота си; той обаче го спасява с цената на честта си. Само обстоятелството, че другите устояват, пази него и общността от последиците, които начинът му на действие иначе неизбежно би повлякъл. Ако всички мислеха като него, всички биха били загубени. Точно същото важи и за страхливото изоставяне на правото. Безвредно, доколкото е действие на отделния, то би означавало упадък на правото, ако се въздигне във всеобщ принцип на действие.

 

Кой трябва да се бори за право?

Досега доказвах първото от двете твърдения, формулирани по-горе […]: че борбата за право е дълг на носителя на това право към него самия. Сега вече преминавам към второто: защитата на правото е дълг към общността.

Конкретното право не просто черпи живота и силата си от абстрактното[20](право), а му ги връща обратно. Същината на правото е практическото му осъществяване. Правна норма, която не се е прилагала или е престанала да го прави, вече не заслужава да носи името си – тя е хлабава пружина в машинарията на правото, която вече не работи и която можем да извадим, без да се усети каквато и да е промяна. Този принцип важи безразделно за всички части на правото – както за държавното, така и за наказателното и за частното право. Римското право изрично го е утвърдило, признавайки факта на desuetudо (неприлагане – б.пр.) като основание за отмяна на законите. Този принцип съответства на погиването на конкретното право вследствие на трайното му неупражняване (nonusus). Докато обаче правното осъществяване на публичното и на наказателното право е оформено като съответно задължение на държавните органи, това на частното право е оформено като правомощие на частните лица; сиреч е оставено изцяло на тяхната инициатива и самостоятелност.

В първия случай правното осъществяване на закона зависи от това, институциите и служителите на държавата да изпълнят задължението си, а в последния – частните лица да предявят правата си. Ако в дадено отношение те трайно и масово бездействат – било защото не познават правата си, било заради удобството или страхливостта си – това води до парализа на правната норма.

Посмеят ли произволът и беззаконието нагло и дръзко да надигнат глава, това всякога е сигурен знак, че призваните да защитят закона не са изпълнили дълга си. В частното право обаче всеки и на своето място е призван да защити закона, да бъде пазител и изпълнител на тоя закон в своята сфера.

 

 За самотниците, повели борбата за право

В такива условия съдбата на малцината, осмелили се да приложат закона, се превръща в истинско мъченичество. Тъкмо енергичното им правно чувство, което не им позволява да разчистят терена за произвола, се превръща за тях в проклятие. Изоставени от всички онези, които би трябвало да са техни естествени съратници, те стоят съвсем самотни срещу беззаконието, отгледано от общата леност и страхливост и дори с тежки жертви да смогнат да откупят поне удовлетворението, да са останали верни на себе си, наместо признание редовно жънат подигравки и ехидство. Отговорността за такова положение не е върху онази част от населението, която престъпва закона, а върху онези, които нямат смелостта, да го защитят. Не неправдата, която прокужда правото от престола му, трябва да обвиняваме, а правото, което се примирява с нея. И ако трябва да преценя двете повели „не твори неправда“ и „не търпи неправда“ с оглед практическото им значение за оборота, бих ги подредил така: първо, не търпи неправда и сетне, не твори неправда.

 

За неправдата, извършвана от властта. За сблъсъка между правото и правното чувство

 

Защото никоя неправда, която човекът изтърпява, колкото и тежка да е, не се доближава дори издалеч до онази, която се върши от турената от Бог господстваща класа, когато самата тя погазва правото – така е поне  за непредубеденото нравствено чувство. Съдебното убийство – както сполучливо го нарича нашият език – е истинският смъртен грях на правото. Пазителят и стражът на закона се превръща в негов убиец – той е лекарят, който отравя болния, опекунът, който удушава подопечния си. В древния Рим подкупният съдия е бил наказван със смърт. За правосъдието, което е погазило правото, няма по-унищожителен обвинител от мрачната и укорна фигура на извършилия престъпление от наранено правно чувство – той е собствената му кървава сянка. Жертвата на продажното или пристрастно правосъдие е почти насила изхвърлена от пътя на закона и е превърната в самоуправен отмъстител и екзекутор на правото си. Нерядко, когато прехвърли непосредствената си цел, тази жертва става заклет враг на обществото, разбойник и убиец.

Така борбата за закона се превръща в борба против закона. Правото чувство, изоставено от властта, която би трябвало да го крепи, само напуска плоскостта на закона и чрез самопомощта дири да постигне онова, което неразбирането, зловолието и безсилието му отказват. При това не става дума само за отделни особено яки или насилнически натури, в които националното правно чувство намира своите обвинители и чрез които изразява протеста си срещу подобни състояния на правото. Това обвинение и този протест понякога се повтарят от цялото население под формата на някои явления, които съгласно предназначението и начина, по който народът или дадено съсловие ги преценява и прилага, можем да наречем народностни заместители или структури, паралелни на тези на държавата.

За отделния човек те могат да се превърнат в източник на тежък конфликт, ако законът ги забранява, но не е в състояние да ги пресече. Корсиканецът, ако следвайки държавната повеля, се въздържи от кръвното отмъщение, ще е презрян от своите. Онзи пък, който го извърши под натиска на народностното правосъзнание, попада под отмъстителния удар на правораздаването. Така е и при разпространения у нас дуел. Който го отклони, когато обстоятелствата го диктуват като дълг на честта, наврежда на честта си; който го извърши, бива наказан – положение, което е еднакво притеснително и за извършителя, и за съдията.

 

Качествата на нацията зависят от качествата на хората, които я съставят

 

Нацията в крайна сметка е само сбор от отделните индивиди и както отделните индивиди чувстват, мислят, действат, така чувства, мисли и действа нацията.

Как може някой, който никога не е защитавал смело дори собственото си право, да усети порив, съзнателно да заложи живота и имота си за правото на общността?

Борецът за устройственото право на държавата и за международното публично право е същият като този за частното право. Същите качества, които той е придобил при защитата на последното, го съпровождат и в борбата му за граждански свободи и против външния враг. Което е посято в частното право, дава плодове и в държавното и в международното публично право.

Никой не би посмял да посегне на най-ценното, което един народ има, когато обичайно за този народ е, всеки негов член храбро да защитава правото си и в най-незначителната дреболия. Затова не е случайност, че същият онзи народ на Античността, който във вътрешните си дела разкрива най-висше политическо развитие, а във външните доказва най-голямо разгръщане на силите си – римският – същевременно притежава и най-изграденото частно право. Колкото и парадоксално да звучи, правото е идеализъм. Идеализъм не на фантазията, а на характера…

Да разрушиш свободното самосъзнание на селянина чрез берии и тегоби, да туриш гражданина под опеката на полицията, да обвържеш позволението да пътуваш с даването на паспорт, да разпределяш данъците по настроение и милост – дори и Макиавели не би могъл да даде по-добра рецепта, как да се умори всяко мъжко самочувствие и всяка нравствена сила в народа, та без съпротива да се открие входа за деспотизма. Същата порта, през която нахлуват деспотизмът и произволът, е открита и за външния враг. Това, разбира се, не се оповестява и едва когато той дойде, мъдруващите най-сетне се сещат, че нравствената сила и правното чувство на народа са можели да бъдат най-успешната съпротива срещу външния враг.

 

Заключителни бележки от преводача

 

Посвещавам на моя приятел Теодор Пиперков (1958 – 2013).

От него научих много неща, много уча още и много няма да мога да науча. Едно от онези, в които няма да успея, е скромността. Може да се помисли, че при него тя е идела от допира му с хилядолетията, от живота му в избрани от него бляскави времена и места и от общението му с умове, пред които времето смирено отстъпва. Всъщност, тя просто му беше вродена. Реших, че най-пряко ще се запътя към тая скромност, ако се опитам не да предам свои мисли, а да подчиня усилията на ума си на чуждо величие. Това най-добре се постига при превода на образец от ранга на „Борбата за право“ от Рудолф фон Йеринг.

Произведението (родило се като публична лекция през 1872 г. и за последен път редактирано от автора си при десетото му отпечатване през 1890 г.) е претърпяло неизброими издания на оригиналния си и е било преведено на над тридесет други езици.

Обемът на това блестящо съчинение е около стотина страници. Днешният читател скланя да внимава в текстове с дължина максимум на Twitter-постинг, а напънът, нещо да се прочете на чужд език, е дотолкова немислим, че напътствието към него е неуместно. Затова, воден от дидактическа хитрина и педагогически илюзии, реших (като преведа) да отнема на мързела оправданието на монолингвизма и (като подбера само около 1/3 от цялото) да подмамя духа към дегустация, щом не мога към утоляване на несъзнаваната още жажда.

Плашещо е, че в днешна България „Борбата за право“ звучи толкова актуално. Утешително е, че тя е родена в някогашна Германия. Потресаващата за възрастта й свежест свидетелства за вечността на проблемите, до които тя се досяга. Формулирани преди повече от 140 години, мислите на Йеринг звучат като казани утре. Те само ни подсещат, че безкрайни ще са усилията, когато плуваме към правдата срещу течението на ежедневното зло. А множеството примери от настоящето убедително ни показват, че ако изоставим протеста срещу неправдата, ще потънем в тинята на унизително безправно вегетиране. Намерилите задушливо удобство в тази рядка кал ще ни кандардисват, че няма ние да оправим света, докато сами непрестанно го развалят.

Предупреждавам читателя, че веднъж прочел „Борбата за право“ дори и в откъслеците, които му предлагам тук, няма да има повече оправдание нито за бездействието си, диктувано от страх, алчност или мързел, нито за правния си формализъм, който трови българското право вече над половин век, нито за сторените неправди, чиито срамотии се пъне да загърне с юридическа сръчност.

Да не си борец за право, значи да си негов убиец. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор, кои са лошите. Със сигурност измежду тях са безразличните. Както позналият Писанието не може да се оправдава, че не знае що е грях, така и челият „Борбата за право“ не може да се позовава на невинност.

Казвам го, за да няма неразбрали. Пиша го в заключителните пояснения, за да няма съмнение, че предшестващото тия пояснения е вече прочетено и така всъщност ги е направило излишни. Оттук нататък има само два пътя – на борбата за право и на предателството към него. Ние не избираме, дали да се впуснем в тази борба; избираме само, на коя страна ще застанем. Времето решава, дали да помни или да замъти временните ни предателства към нея. Съдбата пък избира, колко дълго ще ни позволи да я продължим. Спечелването й е немислимо, но спирането й – позорно.

Sapienti sat.

 

Септември 2015, София

Кристиан Таков

 

 


[1] Със съкращения. Текстът е предназначен за публикация в сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков. Пълен текст на превода и всички бележки можете да намерите на поддържания от Съюза на съдиите „Съдийски вестник”