С пенсионери на море…

През изминалата седмица правителството роди „гениалната" идея да използва част от парите от излишъка за да изпрати 5000 пенсионери на почивка. Въпреки, че в случая говорим за пренебрежимо малка част от парите (да кажем около 5 млн. лв., ако приемем вариант по 1000 лв. за почивка на пенсионер), предложението предизвика сериозни дискусии в медиите и обществото. Всъщност, ако има нещо хубаво в подобен тип „популистки" обещания, то е в това, че понякога наистина се прекрачва всякаква граница и хората спират… и се замислят за нещата из основи – в случая, дебатите някак естествено се отклониха от спора „на кой по–напред, по колко и как точно да раздадем парите?" и се насочиха по посока на това „какво всъщност трябва да правим, когато разполагаме с „излишни" пари?"

На всички е ясно, че еднократната помощ по никакъв начин не променя нещата в един по-дълъг период. Дори и хиляда лева да дадеш на човек с ужасяващо ниски доходи, това едва ли ще промени начина му на живот. Същото е и с пенсионерите – дали ще им дадат по 100, 200 или 500 лв. на калпак или пък ще ги пратят на почивка, това по никакъв начин няма да промени живота им и да реши проблемите им. Да, ако имаме „излишни" пари и нямаме никаква идея какво да правим с тях, то тогава това би било един много хубав жест. Проблемът е в това, че тези пари могат да бъдат използвани много по-разумно и пак в центъра на вниманието да попаднат пенсионерите или по-скоро пенсионната система.

Всичките проблеми и трудности пред пенсионерите в България произлизат от няколко много прости факта: 1) пенсията зависи от правителството – тоест, обречени сме вечно да слушаме от едната срана „искаме", а от другата „много искате" (разбира се, живот и здраве, след някоя и друга година и ние ще спрем да слушаме и ще започнем да… „искаме"); 2) пенсията никога не отразява точно индивидуалните различия, тоест тя никога не е съвсем справедлива – системите се сменят (броим години, изчисляваме точки и т.н.), но е факт, че винаги има недоволни от начина на определяне; 3) парите за пенсии се генерират от моментните данъкоплатци, тоест както и да го увъртаме, се получава конфликт между тези две групи – едните искат да дават по-малко, другите искат пък да получават повече, а всичко това е придружено с един куп морални задължения, съображения и т.н., които правят намирането на точния баланс почти невъзможно; 4) липсва всякакво равновесие – това, което се изземва от даден човек, под формата на осигурителни (в случая говорим за пенсионни) вноски, почти никога не е равно на това, което се получава впоследствие от същия човек, но вече като пенсионер (най-малкото поради различната продължителност на живота); 5) пенсиите са много ниски – това си го знаем.

Така достигаме до основния въпрос: Каква е тази пенсионна система, която автоматично решава всички горепосочени проблеми? Каква е тази пенсионна система, при която пенсията не зависи от правителството, отразява напълно всички индивидуални различия (справедлива е), не е в тежест на данъкоплатците, постига пълно равновесие (сума на вноски = получена пенсия) и разбира се, осигурява значителна (не символична) пенсия?

Ето го и отговора в най-простия му вариант: Всеки работещ (данъкоплатец) внася определена част от дохода си в своя собствена пенсионна сметка, като разбира се има избор между различни пенсионни фондове с различни условия. Всичко натрупано в тази сметка (включително и лихвите) е на негово разположение от момента на пенсионирането му – като може да се получи наведнъж или като месечна пенсия. И всъщност, това е абсолютно всичко. При тази система: пенсията зависи изцяло от самия човек – от неговия доход и от избора, който е направил (вече не е зависим от правителството); пенсията е напълно индивидуална; не е в тежест на моментните данъкоплатци; има пълно равновесие, тъй като парите по сметката се наследяват при неблагоприятно стечение на обстоятелствата; и като за финал – пенсиите са многократно по високи.

Проблемът в така описаната картинка е само един: Как да преминем към подобна система? В момента, в който всеки започне на внася по своя собствена сметка, моментните пенсионери ще останат на „сухо". Причината е, че хората, които до момента са заплащали техните пенсии, ще спрат да го правят, тъй като вече ще се грижат за собствените си такива. Единственото решение е да се намерят нужните пари за финансирането на пенсиите в съответния транзитен период. Малко са страните по света, които могат да си позволят подобна промяна, при това безболезнено. България е една от тях – генерират се рекордни излишъци, фискалният резерв въобще не е за пренебрегване, а отгоре на всичко разполагаме с достатъчно активи за приватизация (противно на ширещата се заблуда, че едва ли не всичко е приватизирано). 

Накрая, нека все пак се върнем на излишъка. Тези пари не трябва да бъдат използвани да правим „жестове" към този или онзи, а за да променим нещо в страната си, да решим някои от най-тежките проблеми. За промяна на пенсионната система е нужен ресурс, с който в момента разполагаме и които ни задължава да действаме. Точно поради тази причина, по покана на ИПИ в началото на месец октомври в България ще гостува Хосе Пинера, който на практика е архитект (като министър на труда и социалното осигуряване на Чили от 1978 до 1980 година) на първата частна пенсионна система, основаваща се на лични пенсионни сметки. Надяваме се, че неговият опит ще вдъхне увереност и на българските политици.