Ядрени усилия във Великобритания

В ранните следвоенни времена въглищата, газът, петролът и електричеството се притежават от държавата. Главното влияние на политиката се отнася до бъдещия "енергиен дефицит". На свободния пазар, разбира се, нарастващите цени ще елиминират оскъдността чрез намаляващото търсене или нарастващото предлагане на продукта.

През 1951 г., когато Чърчил става премиер, разбира, че предишното правителство тайно е похарчило близо ₤100 млн. за атомна енергия за военни цели.

През този период най-голямо е производството на въглища и то достига върха си от 230 млн. тона през 1952 г. Междувременно, обаче, и потреблението нараства бързо и ядрената енергия изглежда възможното решение за справяне с получилият се вече "енергиен дефицит". По това време в Калдер Хол вече е започнат строежът на малък ядрен реактор за производството на плутоний (главно за направата на военни оръжия) и електричество.

През 1954 г. се създава Управление за атомната енергия (АЕА), отговорно за използването на атомната енергия, включително тази за военни цели. Решението е да се построи станция с технологията Магнокс, използвана и при предишни по-малки реактори. АЕА съветва правителството и производителите за подходящият тип реактори и именно чрез науката манипулира министрите и гражданското общество.

Първа програма за ядрена енергия

През февруари 1955 г. правителството на Чърчил поставя първата програма за ядрена енергия, свързана с построяването на дванадесет ядрени станции Мадокс до 1965 г. за сумата от ₤300млн. Целта е да се произвеждат между 1 500 и 2 000 MW, което е едва 10% от общия капацитет.

Първите две години програмата е утроена по размер. До 1965 г. вече са достигнати 5 000-6 000 MW от дванайсетте станции при разходи от около ₤1 000 млн. Това увеличение е продиктувано от два основни фактора. На първо място, Суецката криза и второ, през 1956 г. Калдер Хол става първата станция за ядрена енергия в света, която произвежда електричество за енергийната мрежа и оттук ядрената енергия започва се разглежда като британски технически триумф. Някои учени дори твърдят, че Англия е лидер в ядрените технологии, но това твърдение е базирано на голямото количеството продукция, а не на ниски разходи за производство. Въпреки това, АЕА предвижда намаляване на разходите до 1970 с 30%, а до 1960г. ¾ от новите съоръжения трябва да са за ядрена енергия. В началото Министерството на горивата и енергията силно поддържа програмата, защото тя допринася за националния престиж.

Ситуацията, обаче, се оказва различна. В началото на 60-те очакваният "дефицит" на изкопаемите горива се оказва "излишък". Цените започват да падат. В същото време разходите по ядрената програма скачат рязко, тъй като Мадокс надхвърля и времето и разходите си, заради грешни сметки и проектирането на промени. В резултат на това Централното електроенергийно управление (CEGB) съкращава размера на програмата (до 5 000 MW) и удължава срока на програмата (до 1968 г.).

През октомври 1957 г. опустошителен пожар засяга един от реакторите и се образува голям облак от радиоактивни замърсители. В следствие на това през 1959 г. се създава Инспекторат за ядрените съоръжения, чиято задача е да следи за сигурността във всички ядрени централи, освен малките експериментални реактори на АЕА, а през 1975 г. се създава Инспекция по защита на здравето и промишлената безопасност.

В крайна сметка първата ядрена програма завършва с осем Магнокс станции в Англия и Уелс и една в Шотландия с общ капацитет 3 800 MW. Появяват се множество технически проблеми в строежа и в оперирането им. През 1954 г. се формират пет консорциума, но тъй като не са нужни толкова много, техният брой се намалява до един през 1973 г.

Ядрени станции по първата програма за ядрена енергия

Източник: The Institute of Economic Affairs; They Meant Well, 2007

Втора програма за ядрена енергия

През 1965 г., докато все още тече първата програма за ядрена енергия, Лейбъристкото правителство решава да направи втора програма, използваща друг проект на АЕА, а именно Подобрен газоохлаждаем реактор (AGR). Това решение по-късно е определено като "едно от най-големите грешки след втората световна война". AGR използва обогатен вместо природен ураний. По това време ядрената индустрия в САЩ, където има конкуренция, се използват повече водоохладените реактори. По-късно става ясно, че AGR е напълно неподготвено за комерсиално изграждане и нито един отвъдокеански купувач не би поръчал конструирането на такъв реактор. Въпросът тук тогава е дали трябва да се внасят реактори от чужбина. Фактически през 60-те има сериозни разногласия между AEA и CEGB. Сър Кристофър Хинтън, председател в CEGB, критикува разработката на реактора между CEGB (потребителите), консорциумите (производителите) и AEA (отделна изследователска асоциация). Той смята, че такава триъгълна организация, в която аргументите се "завъртат в кръг" е малко вероятно да постигне нещо.

Втората програма за ядрена енергия, подобно на първата, се характеризира с огромни разходи, закъснения при конструирането и оперативни проблеми. Финансовият риск за строежа на ядрени централи много висок. През 1973 г. CEGB заключава, че AGR е около 25% по-скъп от реакторите с лека вода (LWR).

Целта е да се построят пет централи AGR с мощност 8 000 MW до 1975 г. През 1978 г. са добавени още две с общо производство 2 500 MW. До 1989 г., обаче, реакторите работят с 40% по-малко. По този начин английската ядрена енергия става много по-скъпа от всякакви други алтернативни реактори или горива. В резултат на това другите източници на енергия (въглища, нефт или природен газ), трябва да се справят с недостатъчното производство на ядрена енергия. За щастие консумацията нараства по бавно от колкото правителството очаква и това малко притъпило проблема.

Ядрени станции по втората програма за ядрена енергия

Източник: The Institute of Economic Affairs; They Meant Well, 2007

Трета програма за ядрена енергия

През 70-те години решенията за ядрената енергия са изцяло в ръцете на политиците, АEA и CEGB. Продължават дискусиите, относно кой тип реактор е най-подходящ. Всички те залагат на големите инвестиции в ядрената енергия, за да се избегнат несигурното предлагане на изкопаеми горива и нарастването на цената. Нефтените "шокове" от 1973 -74 и 1979 – 80 засилват тези убеждения. Така през 1974 г. правителството избира друг проект на АЕА, а именно Парогенериращия реактор с тежка вода (SG-HWR). След четири години правителството разрешава конструирането на Heysham II и Torness, които се превръщат в най-успешните реактори.

Третата програма за ядрена енергия завършва с една станция.

Сравнителен анализ на първите две програми за ядрена енергия

Източник: The Institute of Economic Affairs; They Meant Well, 2007

Бележки: * Вид ядрена технология ,** Газоохладен реактор

Приватизация

Правителствата, вместо пазарните сили, въвеждат всички станции за ядрена енергия във Великобритания. Сега те произвеждат около 20% от енергията. През 1987 г. приватизацията позволява за първи път на финансовите пазари да ги оценят. Консервативната партия обещава да приватизира индустрията и да развие "богатото предлагане на ядрено електричество".

Приватизационната схема има за цел да раздели капацитета на CEGB между два големи генератора. Правителството създава Задължение за използването на неорганични горива (NFFO), което заставя търговците да използват определена пропорция от тяхното електричество от неорганични източници. Едва в процеса на приватизация, капиталовите пазари за почват да се замислят за разходите и ползите от инвестицията в ядрена енергия. Тъй като някои от разходите се намират в далечното бъдеще, разходите за ядрена енергия са обречени да бъдат предмет на голяма несигурност. Но пазарният режим дава стимул по-скоро за тяхното разбиране, отколкото просто приемане на предположенията, изложени от правителствените технократи. Това илюстрира описанието на Хайек за конкуренцията като "процедура на откритие" – най-добрият начин да преодолееш невежеството.

Преглед на загубите

Съществуват сериозни пречки за измерване на загубите от програмите за ядрена енергия, защото индустрията е обгърната в тайни, неясноти и агрегирани сметки на CEGB. Може, обаче да се предположи, че за Магнокс и AGR правителството вярва, че разходите ще са равни на тези при най-добрата алтернатива. При това предположение, могат да се разгледат следните четири суми:

Ø                  Развиване на FBR прототип: ₤7 500 млн.

Ø                  Разходи за LWR – версия на AGR: ₤12 500 млн.

Ø                  Разходи по прекъсване на Магнокс: ₤7 000 млн.

Ø                  Разходи по прекъсване на AGR: ₤5 000 млн.

Това ни дава минимума от общи загуби – ₤32 000 млн., но реалната сума за някои от тях би могло да е доста по-висока. Това не са общите разходи осигуряване на ядрената енергия,а загубите.

Заключение

Резултатът от гибелния опит на Великобритания относно ядрената енергия, е три взаимодействащи си държавни монопола. CEGB доста дълго време има цялата информация по случая и я държи в тайна. Докато правителството отделя огромни ресурси за ядреното изследване, огромен брой учени са склонни да подценяват разходите и да надценяват ползите от използването на ядрена енергия.

Заради установения със закон монопол над електричеството, потребителите нямат особен избор. Правителството, което се съмнява в пазарната цена, като балансираща търсенето и предлагането, задушава всякаква конкуренция и поставя бариери за влизане на този пазар. В резултат пазарният натиск е подтиснат. Няма частни акционери, така че няма шанс да се навлезе в индустрията и да промени бизнес стратегията. По време на приватизацията, обаче, важната роля на капиталовите пазари става ясна: те бързо слагат край на правителствените опити да приватизират националния енергиен монополист (National Power), включително ядрените централи.

Проблемът на тройния монопол се влошава заради непрекъснатите правителствени намеси в предлагането. Общите загуби на програмите за ядрена енергия възлизат на най-малко ₤32 000 млн.

Нужните технически решения не са лесни за взимане, но са очевидни катастрофалните грешки на политиците.

* Статията е извадка от книгата на Д.Р. Мидълтън озаглавена „Те имаха добри намерения", публикувана от Institute of Economic Affairs. Подборката и редакцията са на Зорница Манолова, стажант в ИПИ.