Оптимистична теория за демокрацията

Автор: Любомир Авджийски / 11.11.2016
2 гласа, средно: 2.5 от 5

На 26 октомври Институтът за пазарна икономика организира дискусия в Червената къща на тема „Отстъпва ли демокрацията пред статуквото и популизма?”. Участие взеха университетски преподаватели по икономика и право, експерти от неправителствени организации и предприемачи. Дискусията сякаш беше поляризирана от две противоположни на пръв поглед теории:

  • теорията на „преобладаващата тъмнина”. Според нея няма достатъчно развито гражданско общество. Моралният упадък е достигнал критичното ниво, при което обществото не може да произведе достатъчно силна съпротива срещу корупцията.  Западните ценности не са изстрадани, а са натрапени, поради което и неразбрани от мнозинството. Медиите не са свободни. Един от основните проблеми на днешната българска демокрация е кронизмът  – използването на властта за облагодетелстване на малка група хора за сметка на останалите, както и силната зависимост на бизнеса от администрацията.  
  • оптимистичната теория за „концентрираната светлина”. Онова явление, при което недоволните от системата знаещи и можещи добиват самочувствие и започват да сформират общности. Войната все още не е спечелена. Дори битките са по-скоро предварителни и тренировъчни. Битки, в които е по-важно достойнството при отстояване на ценностите и правото, отколкото дали ще спечелиш. Такъв пример бяха протестите през 2013-2014 г., такъв пример беше протестът на съдиите (несрещан другаде в Европа), такава бе и инициативата на 5000 граждани, които поискаха конкретни мерки за съдебна реформа, които сега са познати като „Румънския модел”. Исканията на гражданските активисти от „Правосъдие за всеки” изглеждаха на пръв поглед невъзможни за пробив е парламента, но така изглеждаше и съдийското самоупр авление преди 10 години. Сега, макар и осакатено от „историческия компромис”, наченките на такова самоуправление са налице.

Друг положителен пример е тъй нареченото малцинство във Висшия съдебен съвет. Онези 8-9 членове, които изкарват на показ цялото задкулисие и зависимост на съдебната система от политическата власт и нейната клиентела. Далеч съм от мисълта да ги идеализирам, но никой, който добронамерено анализира тази система, не може да отрече, че те са добър пример. Българите не сме свикнали на добри примери, те са част от филмите и книгите, а  тук „всички са маскари”. Въпреки това част от оптимистичната теория е и да излезем от някои мисловни рамки.

Скептицизмът е хубаво нещо, но само когато помага за намиране на истината. Ако започне да я отрича, се превръща в цинизъм. А за да може демокрацията и върховенството на правото да надделеят над статуквото и популизма, първо трябва да се изправят именно пред цинизма на прехода. Оня цинизъм, който научи младите, че нищо не зависи от тях и нищо не може да се промени, затова по-добре да бягат. Така избягаха 2,5 млн., които са далеч по-силни, интелигентни и можещи от онези, които поддържат статуквото. Но някой беше казал, че ти си такъв, какъвто вярваш, че си и можеш това, което вярваш, че можеш.

Ето защо предпочитам да гледам на това, което се случва, като на здрачаване преди изгрев, отколкото като на догаряне на последните свещи.

Въпреки това, сме в реалността и границите не са толкова ясни. Ако оптимистичната теория е вярна и има граждански и експертен потенциал за реформи, то изниква въпросът – това не е ли Déjà vu? Не сме ли го преживявали този сценарий неколкократно? Да, преживявали сме го и всеки път енергията е била разпилявана от един фактор  – страх и конформизъм в собствения лагер. Онези, които е трябвало да правят реформите, са сядали на кръгли маси със статуквото и договаряли исторически компромиси, водени от вярата, че е по-добре да бъде направена малка стъпка, отколкото - никаква.

Неверието на малцинството в собствените му сили се оказва ахилесовата пета на демокрацията. Историческият компромис от юли 2015 г. показа, че е по-добре една реформа да не се случи сега и да бъде запазена гражданската енергия, отколкото да се случи в услуга на задкулисието, а обществото да бъде излъгано /за още няколко години/, че реформата е направена. Е, лъжата не се получи, само защото един министър на правосъдието имаше доблестта да не я толерира.

Ситуацията е усложнена и от факта, че обикновено се налага да се търсят подкрепящи в лагера на статуквото и също толкова често се намират конформисти в „лагера на промяната”.  Последните са заучили добре верните послания, повтарят ги достатъчно шумно, за да ги чуят гражданите, но и достатъчно тихо, за да не са на първите линии, когато лъвът се събуди. Същите, когато искат от политиците важни реформи – антикорупционна прокуратура, намаляване на мандата на главния прокурор, намаляване на парламентарната квота във ВСС, обикновено вкарват и искането за приемане на някой лобистки и протекционистки закон – например Закона за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата. Така, и вълкът сит, и агнето доволно.

Все пак конформизмът и страхът могат да забавят реформата, но не и да я осуетят. Поне така вярваме онези с оптимистичната теория. Гражданското общество ще получи онова, което вярва и иска да получи. Ако не вярва в нищо, ще получи „нищо”. И да не забравяме, че в хуманитарните науки не винаги едно плюс едно е равно на две.