Неудобната икономическа история*

Данните сочат, че възстановяването се дължи на намаляването на данъците, а не на държавните разходи

Има ли исторически факти, които показват, че големите увеличения на държавните разходи като процент от БВП водят до по-висок икономически растеж и създаване на повече работни места? Отговор: няма такива.

Миналата седмица коментирах, че през първите четири тримесечия след дъното на рецесията от 1982г. средният растеж на тримесечие беше 7,9% срещу 3,2% през първите четири тримесечия след дъното на рецесията от 2009г. Освен това отбелязах, че безработицата спадна рязко – с 2% вследствие намаляването на данъците по времето на Рейгън през 1982-83г., докато при значителното увеличение на държавните разходи при президента Обама тя остана непроменена – в първите четири тримесечия след възстановяването от дъното на всяка от рецесиите. Намаляването на данъчните ставки „цакат” увеличението на държавните разходи.

Моята колонка обезпокои някои от тези, които искат още по-големи държавни разходи, като колумниста от New York Times Пол Кругман, който написа наивно опровержение: „Когато Пол Фолкър (през 1982) смяташе, че сме страдали достатъчно, той намали лихвените проценти, строителството се съживи и то беше това, което основно предизвика възстановяването. Рейгъномиката не беше приложима.” Хммм, звучи сякаш г-н Кругман твърди, че намаляването на данъците върху капиталовите печалби, лихвите, дивидентите и другите доходи няма ефект върху разходите, способността и ползата от закупуване на жилище. Той също така не отбелязва, че практически всички други сектори, освен строителството, също се съживиха след като орязването на данъците по времето на Рейгън влезе в сила. Това, което г-н Кругман и другите критици не успяват да представят, са примери от миналото, при които увеличението в държавните разходи е довело до по-висок икономически растеж и създаване на работни места. (Големите разходи по времето на президентите Хувър и Рузвелт само удължиха Голямата депресия.)

Езра Клайн, който води блог в The Washington Post и Newsweek, както и други, нападнаха моя колега от Института Катон, данъчния икономист Дан Митчъл, затова, че подкрепи моята колонка. Г-н Клайн и другите критици твърдят, че всички рецесии са различни и поради тази причина сравненията са неуместни. Истината е, че всяка рецесия е различна, и има много фактори, които влияят на представянето на икономиката, като парична политика, световната икономика и т.н., но това не означава, че не можем да правим заключения за ефектите от различните политики. Г-н Клайн твърди също: ”Ако искате да сравнявате Рейгън с някого, то това трябва да е Бил Клинтън, който също встъпи в длъжност по време на обичайна рецесия.” Г-н Клайн и другите критици са забравили, ако изобщо някога са знаели, тяхната икономическа история – факт е, че икономиката на щатите беше отбелязала ръст в продължение на две години, когато г-н Клинтън встъпи в длъжност през януари 1993 г. Рецесията от 1990 г. отдавна беше зад гърба ни.

През последните тридесет години няколко различни икономически политики бяха изпробвани, така че е полезно да погледнем какво се случи като следствие от тях.

Президентът Рейгън наследи стагнираща икономика с висока инфлация. Неговото решение бяха монетарни рестрикции (изпълнено от Пол Фолкър във Федералния резерв), намаляване на данъчните ставки и ограничаване на разходите и регулациите (Рейгъномика). Той нямаше контрол върху Конгреса, така че намаляването на данъчните ставки не беше напълно въведено до 1984 г. Резултатът беше седем години на висок икономически растеж, намаляващи безработица, инфлация и дефицити.

Джордж Х. У. Буш встъпи в длъжност с обещанието, че няма да въвежда нови данъци и ще замрази разходите с корекция за инфлацията. За съжаление, месеци след встъпване в длъжност той изостави предизборната си програма и позволи разходите и данъците да се увеличат. Грешки на Фед доведоха до лека рецесия, а увеличението на разходите и данъците по времето на Буш доведоха до бавно възстановяване. Президентът Клинтън беше избран през 1992 г. с обещанието да не увеличава данъците, което скоро наруши, но той ограничи растежа на разходите и икономическият растеж се ускори. През 1996 г. републиканците вече имаха мнозинство в Конгреса, и те,  заедно с администрацията на Клинтън, рязко ограничиха растежа на разходите и намалиха данъчната ставка върху капиталовите печалби през 1997 г. Резултатът беше силен икономически растеж, ниска безработица и няколко години с бюджетен излишък.

Икономическият растеж беше спънат през 2000 г. от прекомерната реакция от страна на Фед по отношение на дотком-балона и от „Проблем 2000”. Икономиката вече беше в рецесия, когато Джордж У. Буш встъпи в длъжност през първото тримесечие на 2001 г. Първоначалният отговор на администрацията беше да се въведат данъчни облекчения и да се отпуснат кредити, които, както правилно беше прогнозирано от привържениците на икономиката на предлагането, биха направили малко за съживяването на икономиката. В крайна сметка, администрацията на Буш намали пределните данъчни ставки през 2003 г., но позволи държавните разходи да нараснат като процент от БВП, особено след като демократите получиха мнозинство в Конгреса през 2006г.

Президентът Обама и контролираният от демократите Конгрес значително увеличиха държавните разходи  в отговор на рецесията, което предизвика формирането на дефицити двойно по-високи от тези по времето на Рейгън, много бавен растеж, намаляваща работна сила и висока безработица. Историята показва, че намалението на данъчните ставки и намалените държавни разходи като процент от БВП са свързани с по-голям растеж и създаване на работни места. Дори сто години назад няма данни, които да потвърждават тезата, че по-големите разходи водят до просперитет.

Не партиите, а политиките са от значение. Историческите данни сочат, че ако страната приеме нивата на разходи (като процент от БВП) от втория мандат на Клинтън и данъчните ставки от втория мандат на Рейгън, икономиката би била в подем и дефицитите биха изчезнали до голяма степен.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 9 август 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Любомир Миленков, стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ