21-05-2010

Край на далаверата*

Ако сте политик и имате избор между това да увеличите данъците на своите избиратели или да намалите броя на държавните служители и техните заплати, какво бихте направили? В последните няколко десетилетия на повечето места по света политиците просто повишаваха данъците. Сега това се променя и ето защо.

През последните седмици това, което беше рядко явление, а именно държавни служители да губят работата си или да им орязват заплатите, се превърна в ежедневие. Държавните служители се бунтуват в Гърция (като че ли това ще помогне, когато спестовната касичка е празна), защото много от тях ще бъдат съкратени. Гърция, Испания, Португалия и дори Каймановите острови обявиха съкращения в заплатите и придобивките на държавните служители. На щатско и местно ниво в САЩ също се извършват подобни реформи.

Повечето държавни служители са доста разглезени. Рядко биват уволнявани, а с постоянното увеличение на заплатите и придобивките, сега много от тях получават по-големи заплати от техните колеги в частния сектор. Едно проучване наскоро, което цитира Бюрото по трудова статистика, показва, че средната заплата на американските федерални служители надхвърля с 83% средното заплащане в частния сектор в подобни сфери. Освен това, според Бюрото за икономически анализ, за 2008 г. стойността на болничните, пенсиите и други социални плащания се движи около $ 40,785 за всеки държавен служител срещу $ 9, 882 за всеки частно нает работник. Друго скорошно проучване, направено от Крис Едуардс, директор на данъчната политика към института “Катон”, показва, че средното заплащане в щатското и местното управление е “около $ 36,99 на час през 2009 г., което е с 45 процента по-високо от средната сума за частния сектор. Разликата в заплатите е 34%, а в осигуровките – 70 на сто”.

Излишъкът от служители и ниската производителност на труда в обществения сектор са предмет на безброй шеги, които не биха били смешни, ако не съдържаха в себе си голяма доза истина. Дори самите държавни служители се шегуват за правилото 80 на 20, при което двайсет процента от работниците извършват осемдесет процента от работата и обратното. Комиците от забавните вечерни програми могат винаги да ни разсмеят, описвайки равнодушието на служителите от Департамента за автомобилен контрол на САЩ. Професорите в повечето държавни университети сега преподават само един-два предмета на семестър. Когато аз бях млад професор, имахме по 3-4 предмета (което не бе особено затрудняващо). Не е случайно, че таксите за колежите се увеличават много по-бързо от нивото на инфлацията. Продуктивността на частният сектор стремглаво расте, докато по-голямата част от държавния показва отрицателен ръст. Сега, когато повечето правителства са се упътили към лошия пример на Гърция, данъкоплатците все повече осъзнават, че ако държавните разходи растат по-бързо от икономиката, няма начин данъчните увеличения да решат проблемите – и освен това повечето страни са почти достигнали лимита на данъчните приходи, които държавата може да измъкне от данъкоплатците.

И наистина, има сигурна граница за размера на данъчните приходи. Въпреки движението на данъците надолу-нагоре, данъчните приходи от данък общ доход, ДОД (като процент от брутния вътрешен продукт, БВП) са забележително стабилни, движейки се много повече в унисон с ръста на икономиката, отколкото с нивото на данъците. Например, за последните 70 години в САЩ, максималният федерален ДОД е варирал от най-ниското си ниво от 28% в периода 1988-1990 г. до най-високото си от 92% по време и малко след Втората Световна война. Въпреки това, данъчните постъпления никога не са надвишавали 20 на сто от БВП. През 1989, когато индивидуалният ДОД беше 28%, приходът за държавата от него беше 8,3%, а общият приход – 18,4 на сто, като и двете са по-високи от средните нива за периода от 1970 до 2008 г., въпреки че максималният процент е бил 70% в периода 1970-1982 г.. Факт е, че след един определен момент, хората ще намерят законни или незаконни начини да избегнат плащането на данъци, независимо от данъчната тежест, като по този начин организират данъчен бунт, насочен към политиците.

Ако не се направят основни промени в програмите за медицинско и пенсионно осигуряване, те ще продължат да растат като част както от федералните разходи, така и от БВП. Както обясних по-рано, много малко вероятно е данъчните приходи да се увеличат като процент от БВП, а следователно дефицитите ще стават все по-големи, а всички останали правителствени програми ще бъдат свити.

Правителствата имат три варианта за изход от дилемата. Могат да обезценят валутата си и по този начин инфлацията да стопи дълга. Това ще обезцени реалната стойност на трудовите възнаграждения, включително тези на държавните служители (бележка: правителството не може напълно да индексира заплатите, за да компенсира инфлацията, защото по този начин ще предизвика допълнително печатане на пари и съответно по-висока инфлация). Правителството може да обяви банкрут (официално или като удължи падежа на плащанията или намали лихвите), което ще ограничи бъдещите заеми, правейки наложително съкращаването на работници. Друга възможност е правителството може да прояви отговорност и да започне да намалява разходите, включително различните придобивки, заплати и други плащания към държавните служители

Който и курс да поеме което и да е правителство, за повечето държавни служители това ще означава края на златните дни.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в сряда, 19 май 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Мартин Владимиров, стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.