Икономически императиви на политическата несигурност

На този етап от развитието на дълговата криза в еврозоната, едва ли ще е пресилено да обособим липсата на политическа воля на национално и европейско ниво и институционалната незрялост на съюза като основни пречки пред взимането на ефективни решения за разрешаване на трупащите се проблеми.

Непопулярни, но необходими за възвръщането на финансовата стабилност на отделните държави мерки, бяха и продължават да бъдат отлагани или нерешително прилагани на национално равнище. Отчасти това се дължи на продължаващото търсене на някакъв все по-мъгляв и трудно обособим общоевропейски план за справяне с кризата. Въпреки тревожещо редовните „извънредни срещи” на европейските лидери и ежедневните им уверения, че решенията не са далеч, специфичните интереси, особености, нужди и проблеми на страните-членки правят обособяването на един всеобхватен общоевропейски отговор на кризата изключително трудно.

В същото време липсата на политическа воля за въвеждането на тежки решения на национално ниво и силната зависимост на страните-членки на еврозоната една от друга създадоха усещането, че проблемите се трупат по периферията, а решенията се чакат от Брюксел.

Могат ли да бъдат намерени решения на общоевропейско ниво?

Преди началото на световната финансова криза спредът (разликата в доходността) между германските облигации и тези на останалите държави от еврозоната беше относително тесен и постоянен. Самото членство на страните във валутния съюз се приемаше като гарант за тяхната стабилност и платежоспособност, което дълго време определяше  възприятията на пазарите за индивидуалния суверенен риск, който носи всяка отделна държава. Разрастването на дълговата криза в еврозоната през последните три години сложи край на този феномен.

Непрестанният поток от нови глави на пословичната гръцка драма до известна степен успя да измести „слона в стаята” – Италия, от светлината на прожекторите. Политическата нестабилност в страната и слабите данни за развитието на италианската икономика, обаче, не убягнаха от вниманието на облигационните пазари:

• Спредът между германските и италианските облигации се увеличи от 360 базисни пункта на 16 октомври 2011 г., до цели 462 базисни пункта към 2 ноември 2011 г. За сравнение: през по-голямата част от периода 1999-2007 г. въпросният спред варираше между 10 и 50 базисни пункта.
• Може би още по-показателно за продължаващата нестабилност в еврозоната е разширяването на спредът между френските и германските облигации, който за последните две седмици нарастна от 93 базисни пункта до 141 базисни пункта – разлика, невиждана от въвеждането на еврото.

В тези условия, единственото изненадващо при дебютния ход на новият президент на ЕЦБ Марио Драги беше, че пазарите бяха изненадани. Друг въпрос е доколко понижаването на основния лихвен процент ще успее да спре или поне да забави по-нататъшния ръст по лихвите на облигациите на закъсалите страни членки и разширяването на спредовете, както и какъв ефект ще има този ход върху и без това високата инфлация.

Новата европейска реалност

Едва ли е пресилено да заключим, че дълговата криза завари Европа във възможно най-лошия момент от интеграционния процес. Интеграцията е на кръстопът – едновременно прекалено дълбока и недостатъчно ефективна. Европейските държави имат нужда от конкретни решения и формули, а Европейският съюз е прекалено разпокъсан, за да им ги даде.

Инвеститорите няма лесно да възвърнат вярата си в „единната и хомогенна” Европа. Докато европейските политици залитаха от план към план и през месец „се разбираха да се разберат”, пазарите системно раздробиха рисковия профил на съюза. Поне що са касае до неотчуждими предпоставки за едно инвестиционно решение като оценка на платежоспособността, икономическите перспективи и политическата стабилност на една страна, европейските държави попадат в коренно различни категории. Безпрецедентното разширяване на спредовете показва ясно, че пазарът започва да обособява и все по-високо да оценява един нов за реалността на Европейския съюз фактор – самостоятелността и самодостатъчността на съставящите го икономики.