Европейска централна банка 2.0
През последните няколко месеца ставаме свидетели на бавното и системно затваряне на един изключително порочен кръг на европейските облигационни пазари. Доведен до край, процесът ще изглежда по следния начин: държавите емитират облигации, банките ги купуват, след което ги използват за обезпечение, за да получат нов заем от Европейската централна банка. Като резултат от това балансът на ЕЦБ се разширява неимоверно, банките получават възможност да генерират печалби вследствие на разликите в ливите по кредитите, които получават и отпускат, а правителствата продължават да разполагат с източник, чрез който да финансират дефицитите си.
Този порочен кръг става възможен най-вече заради постепенното преосмисляне на ролята и функцията на ЕЦБ. Чрез двата пакета от евтини тригодишни кредити, на обща стойност над 1 трилион евро, ЕЦБ “елегантно” развъртя дигиталните печатници. Действията на доскорошния еталон за независима централна банка все по-често напомнят тези на Федералния резерв, а мандата на институцията да поддържа стабилността на еврото изглежда отстъпи на по-голямата цел – неговото спасяване.
От една страна това изглежда логично. Ако общата валута не оцелее, много смисъл от нейната стабилност няма. Въпросът е, обаче, дали именно този опит за спасение няма да се окаже поредният фактор, подкопаващ вярата на пазарите в единната европейска валута. Ако само допреди година и половина американският долар изглеждаше явния фаворит за спечелването на състезанието към дъното, то политиката на новия президент на ЕЦБ Марио Драги бързо успя да върне еврото в надпреварата за това „престижно отличие”. Марио Драги се държи по-скоро като политик, отколкото като централен банкер, а Европейската централна банка вече де факто се превърна в така бленувания от европейските политици кредитор от последна инстанция.
Проблемът е, че последното нещо, от което Европа има нужда в момента, е повече дълг. Облигациите на европейските държави в момента не се търсят по простата причина, че последните не се ползват с доверието на инвеститорите. Притесненията са както по линия на платежоспособността на самите държави и принадлежността им към валутния съюз, така и по линия на обезценяване на еврото вследствие на подобни действия от страна на ЕЦБ. Ако приемем, че целта на ЕЦБ е да активизира облигационните пазари, и ако приемем, че “невидимата ръка” на пазара държи инвеститорите настрана от европейския дълг, то ролята на ЕЦБ в случая напомня на касапин, размахващ сатър из въздуха в опит да я отсече.
Предначертаната от политиката на ЕЦБ посока и сключените през последната година и половина споразумения на европейско ниво показват, че ЕС ще се опита да намери отговора на кризата посредством по-нататъшната политическа, икономическа и фискална консолидация. Казвам „консолидация”, защото думата „координация” се използва прекалено фриволно, когато става дума за спазването на поети ангажименти. По всичко личи, че ЕЦБ на Марио Драги ще подкрепи тази посока, която рано или късно ще доведе и до официална промяна в мандата на институцията. Кредиторът от последна инстанция е лукс, от който един фискално отговорен Европейски съюз не би трябвало да има нужда. Явно фискалната отговорност ни идва в повече.
