Четири причини, поради които Кейнсианците продължават да грешат*

Тези, които сипеха хвалебствия по кейнсианските политики, мълчаливо се скриха, когато правителствените разходи не успяха да доведат до икономическо възстановяване. С изключение на единици, които все още настояват за правителствени разходи, и тези, които без каквито и да е доказателства твърдят, че без тях икономиката вече щеше да се е сринала, повечето хора вече осъзнават, че именно изхарчените от администрациите на Буш и Обама над трилион долара предизвикаха забавянето на икономиката и оставиха безработицата да се колебае над 9%.

Защо реакцията на икономиката след увеличаването на правителствените разходи е толкова различна от тази, предвидена в кейнсианските модели? Какво липсва в моделите, за да бъдат прогнозите им толкова неточни? Това трябва да са въпросите, задавани както от поддръжниците, така и от противниците на високите правителствени харчове. Позволете ми да посоча четири големи пропуска на кейнсианските модели:

Първо, чувствителното нарастване на правителствените разходи и дефицитите, увеличават възможността за бъдещо вдигане на данъците. Много хора осъзнават, че тези увеличени правителствени разходи трябва да се платят рано или късно. Междувременно президентът Обама иска да се увери, че още много хора ще стигнат до това заключение, като продължава да търси постоянно увеличение на данъците. Неговите искания възпират тези, които правят по-голямата част от спестяванията и инвестициите. Загрижеността за бъдещето на данъчните ставки е една от основните причини за увеличаващата се несигурност и намаляващото доверие. Потенциалните инвеститори задържат парите си и изчакват.

Второ, повечето от правителствените програми за разходи преразпределят доходите от работещите към безработните. Този кейнсиански аргумент увеличава благосъстоянието на много хора, пострадали от рецесията. Това, което техният модел пренебрегва, е намаляването на продуктивността, вследствие на разместване на ресурсите от продуктивни инвестиции към преразпределение. Кейнсианската теория твърди, че всеки долар, похарчен от правителството, има по-голям ефект върху производството, отколкото един долар по-ниски данъци. В действителност се е доказало обратното. Постоянното намаляване на данъците предизвиква по-голям ефект, отколкото увеличаването на правителствените разходи. Вярвам, че крайната разлика в продуктивността е главната причина за разликата в резултатите.

Трето, кейнсианските модели напълно пренебрегват негативните ефекти на потока от скъпи, нови регулации, който се излива от бюрокрацията на Обама. Може ли някой да познае размера, с който са се повишавали разходите, заради тези програми? „Обамакеър” не е единственият източник на тази несигурност, въпреки че има голям принос. Налице е също настървена група от регулатори на околната среда, , защитници на синдикалните съюзи и финансови регулатори. Техните решения увеличават бъдещите разходи и несигурността. Как могат компаниите да предвидят бъдещата възвръщаемост на нова инвестиция, когато данъците и разходите са неизвестни? Задържането на пари и изчакването за по-малка несигурност е принципният отговор на инвеститорите. По този начин излизането от рецесията се забавя.

Четвърто, фискалната и монетарната политика на САЩ е насочена най-вече към постигането на краткотраен резултат. Прогнозираните разходи за новите работни места, създадени от президента Обама, сочат най-малко по 200 000 долара за работно място. Те са изчислени на база на административните оценки за броя работни места и разходите за тях. Но според какво?? Как ще се отрази това на данъкоплатците, които ще плащат тези разходи? Когато субсидиите свършат и работните места изчезнат, част от плащанията по облигациите, с които са финансирани, остават и трябва да се обслужват. Тези средносрочни и дългосрочни ефекти се пренебрегват от кейнсианските модели. Може би затова допълнителните разходи, генерирани от кейнсианските стимули и „ефект на мултипликатора”, не успяха да оправдаят очакванията към тях.

Федералният резерв също от доста време се концентрира предимно върху следващото тримесечие и никога по-далеч от настоящото забавяне. Страховете от „W”- образна рецесия (рецесия с две дъна), разпалени от Уол Стрийт, доведоха до по-нататъшна експанзия и лихви, които сякаш безкрайно ще се запазят на нива, близки до нулата. И тук несигурността се пренебрегва. Кога от Федералния резерв ще ни кажат как и кога ще продадат повече от 1 трилион долара ценни книжа, свързани с ипотеки? Ще трябва ли например Фани Мей да ги закупи, за да задържи увеличението на лихвите по ипотеките? Заблуждаващите приказки за нова рецесия отново бяха фалшифицирани.

Досега дори Федералният резерв трябваше да разбере, че нямаме проблем с ликвидността. Той направи повече от достатъчно, като доведе до увеличение  на свръхрезервите над всеки разумен размер. Вместо да мисли повече в краткосрочен план, е време да започне съгласувана програма за постепенно намаляване на свръхрезервите.

Ясно е, че една по-ефективна икономическа политика би била насочена към дългосрочен растеж чрез намаляване на несигурността и връщането на доверието на инвеститорите и потребителите. Ето и четири предложения, които могат да ни помогнат:

Първо, конгресът и администрацията трябва да се съгласят да проведат 10-годишна програма за намаляване на правителствените разходи и дефицита. Предложенията за бюджета на Райън и Симпсън-Боулс могат да бъдат едно конструктивно начало. (Бележка до кандидатите за президент на републиканците: Постоянно намаляване на данъците  може да се постигне единствено чрез намаление на правителствените разходи.)

Второ, намаляване на корпоративните данъци чрез затваряне на вратичките за избягване на данъци.

Трето, обявяване на пет годишен мораториум за прокарване на нови регулации.

Четвърто, приемане на инфлационна цел от 0% до 2%, за да се разсеят опасенията за бъдещи високи нива на инфлацията.

Сега, когато Кейнсианската еуфория отново отшумя, може би настоящата администрация (или по-вероятно следващата) ще разбере причините за провала на тази политика и няма да повтаря същите грешки.

* Статията е публикувана за пръв път на сайта на “The Wallstreet Journal” на 28 октомври 2011 г. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора Преводът е на Даниел Георгиев, стажант в ИПИ.

** Г-н Мелцер, професор по публични политики в Tepper School, Carnegie Mellon University и хонорован преподавател в Stanford University’s Hoover institution, е автор на „Защо капитализъм?”, предстоящо да се издаде от Oxford University Press.