Балонът на заплатите

Законодателството и конкретните правила, свързани с минималните заплати в страните-членки на ЕС, е в дискрецията на всяка отделна държава и не е част от единната правна рамка на Евросъюза. Ето защо минималните работни заплати в страните членки на ЕС варират от 92 евро на месец (в България) до 1503 евро (в Люксембург). В седем държави, сред които са Германия, Австрия, Дания, Италия, Швеция няма единна минимална работна заплата на национално ниво, но там прагове на заплащането на труда се договарят между работодатели, синдикати и браншови съюзи чрез колективни трудови договори на секторно ниво.

Сигурно няма човек в България, който да не иска да получава гарантирано толкова, колкото е минималната работна заплата във Франция (1218 евро) или поне Гърция (668 евро). Защо ние българите да получаваме по-малко от средностатистическия европеец? Нима трудът ни струва по-малко? Подобни патетични призиви лесно могат да настроят хората и да канализират мисленето им в една опасна посока, а именно – че някой "отгоре" може (и трябва) да се разпореди и да увеличи доходите им. Изражението на това мислене вече започна да се проявява – след като исканията на шофьорите за по-високи заплати бяха приети, последва своеобразна верижна реакция и различни групи от обществото започнаха да настояват за увеличаване на заплатите им или гарантиране на минимални доходи – учители, медицински работници, земеделци, заети в железопътния транспорт и т.н.

В духа на тези събития, през седмицата се случи още нещо, което може да се нареди като част от пъзела на кампанията, която се води за увеличаване на заплатите – съветът за тристранно сътрудничество обсъди проектонаредба на Министерство на труда и социалната политика, която предвижда премахване на административното определяне на минималната заплата. Според предложението размерът на минималната заплата ще бъде обвързан с официалната линия на бедност, а конкретните измерения ще се договарят между работодатели и синдикати, като има и ограничение върху максималния й размер. Идеята може да звучи примамливо на пръв поглед, тъй като официално се регламентира диалог при определяне на минималната заплата. Но в действителност държавата не се отказва от правомощия, защото линията на бедност се мери и определя от Националния статистически съюз. Предвиденият режим на договаряне може само да доведе до още по-голям натиск от увеличаване на минималната заплата, което крие опасност за икономиката.

За да разберете защо това е така, е достатъчно да си отговорите на следния въпрос: какво предпочитате – да работите на по-ниска заплата докато натрупате опит и практически умения или да нямате възможност да трупате опит, защото няма работа за нискоквалифицирани или неопитни и млади специалисти? Последното може да се случи на редица хора, ако минималната заплата е твърде висока и работодателите са склонни да търсят само квалифицирана и опитна работна ръка или решат да изместят производството си в друга страна, където регулациите на пазара на труда не са толкова строги. 

Заплатите в икономиката могат да се увеличат по два начина:

• 1) Когато се намеси държавата и по силата на декрет се увеличат номиналните заплати. Това, обаче, няма да има траен положителен ефект, защото на свободния пазар всичко, което се случва, има причина и последица и пазарът винаги се стреми към равновесие и баланс. Когато има ценови под, това води до излишък на дадената стока или услуга – в случая става въпрос за работна ръка. И до появата на сив пазар, чрез който се прави опит да се заобиколи регулацията. Това означава, че последиците от по-високите минимални заплати са безработица, инфлация, сив пазар на труда. Всички тези ефекти изкривяват пазарната действителност и в дългосрочен план спъват икономическото развитие.
• 2) Другият начин е чрез увеличаване на производителността на труда, създаване на предпоставки за привличане на инвеститори и възможности за правене на бизнес в икономиката. Това е и единственият начин, по който могат да се увеличат реалните доходи на хората и да се подобри стандартът им на живот. Но за целта не трябва да се предприемат популистки мерки, които могат да се окажат само балон, а са необходими дългосрочни и смели реформи в икономиката.