Балканите – липсващата връзка в геоикономическите стратегии на Европа
Когато през януари миналата година температурите в цяла Европа наближаваха -10° С, от София до Рим хората пуснаха парното. Много от тях бяха неприятно изненадани, защото радиаторите останаха ледено студени. Руският гигант, Газпром, тъкмо бе спрял доставките на газ за Украйна, през която минават газопроводите за по-голямата част от Европа[1]. Балканските страни, без големи газови резерви или алтернативни източници на синьо гориво, преживяха през следващите две седмици една от най-тежките си енергийни кризи.
Причините за действията на Руската федерация могат да бъдат открити по-дълбоко и не могат да бъдат сведени само до публично обявените ценови спорове между Украйна и нейната източна съседка. След световната финансова криза от 2008 г. Русия изпадна в тежко икономическо положение. Цените на енергийните ресурси се сринаха до най-ниските си стойности от десетилетие насам, руската стокова борса в Москва бе затворена, а рублата достигна нива, които предричаха нова инфлационна катастрофа. Сред този икономически хаос режимът на Владимир Путин взе сериозни мерки да окаже натиск върху стратегическите си съседи и ясно да покаже на Запада, че Русия ще продължи да бъде енергийният монополист на пазара.
Откакто стъпи в длъжност през 2000 г., Путин прокарва едно ново виждане за икономическото развитие на Русия. Новото управление замени доктрината на Елцин за либерализация на пазара и въвеждане на капиталистическо държавно устройство, следващо препоръките на „вашингтонския консенсус”[2]. Путин пое по курса на много държави от ново-индустриализирания свят, които възприемат икономиката като средство за увеличаване на държавната мощ. В опита си да избягат от либералния „диктат” на Запада, правителствата от Бразилия до Китай използват нео-меркантилизма като начин да се превърнат в регионални лидери.
Икономическа политика, базирана на една силна държава, предразполага Русия към засилване на влиянието й извън границите на федерацията. Вече изпитаният метод е енергийната дипломация. Това включва построяването на енергопреносни връзки със Западна Европа, налагането на газови и нефтени компании като лидери на европейския енергийния пазар, както и постоянното поставяне на пречки пред диверсификацията на енергийни източници и пред създаването на свободен енергиен пазар в Европа.
Подобна стратегия е особено благоприятствана от добрите търговски отношения на Русия с ЕС. Близо 62% от абсолютния износ на Руската федерация е за Европейския съюз[3]. Търговският поток се дължи в голяма степен на зависимостта на Европа от руски нефт и газ. Именно заради това и ЕС, който принципно проповядва идеите на либералната икономика, при която интересът на бизнеса и на отделните потребители е водещ, е принудена да приема руските цени на горивата. Докато цената на петрола все пак следва пазарните стойности, цената на газа при двустранните отношения с Русия се формира на доста неясен принцип. Именно природният газ е оръжието, до което Русия в лицето на държавния гигант Газпром често прибягва, за да се налага не само на пазара, но и да манипулира вътрешната политика на страните от бившето социалистическо пространство.
След като зависимостта на Балканските държави от доставките на горива от Русия пролича съвсем ясно при газовата криза в началото на 2009 г., през следващата година ЕС осъзна, че страните от Югоизточна Европа са особено уязвими на кризите с доставки и създаде специална енергийна програма за спонсориране на газови и петролни интерконектори през Централна Европа и Балканския полуостров. Предложените първоначално € 5 млрд. евро бяха намалени на 3,5 млрд., които по-късно бяха разпределени между страните-членки. Най-големите бенефициенти се оказаха държави като Франция и Испания, които не бяха засегнати от газовата криза. Това за пореден път показа, че общата енергийна политика на Европейския съюз все още остава предимно на думи. Нуждата от такава се усеща особено силно на Балканите, където геоикономическите стратегии на Европа в областта на енергетиката са заложени на карта.
Цялото изследване може да прочетете тук.
*Стажант в ИПИ.
[1] Kramer, Andrew, “Russia cuts off Gas deliveries to Ukraine”, 1st January, 2009, http://www.nytimes.com/2009/01/02/world/europe/02gazprom.html?ref=europe
[2] Remington, Thomas F., “Between State and Market: Dual Transition” from Politics in Russia, 2010, p.198
[3] CIA World Fact Book
