IME

Илюзията за временно отстраняване на главния прокурор

Автор: Иван Брегов / 04.10.2019

През есента предстоят редица интересни неща в правосъдието.  Първата група събития са свързани с избори – на главен прокурор, главен съдебен инспектор и редови инспектори в Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). На този етап не може да се очаква много от тях – и процедурите, и особено хората, които следва да ги прилагат, са доказали, че нямат желание за положителен подбор. Последиците от тези избори ще са негативни, но обозрими в рамките на започващ и приключващ мандат.

Втората група събития са свързани с изменения на устройствения Закон за съдебната власт (ЗСВ), а вероятно, макар и малко, и на Конституцията. Темата е до болка позната – прокуратурата и статутът на главния прокурор. Тук последиците са далеч по-трайни и опасни. Към настоящия момент, от Министерство на правосъдието (МП) са изпратили запитване до Комисията за демокрация чрез право към Съвета на Европа или т.нар. Венецианска комисия. Министър Кирилов заяви, че ще отправи питане и до Конституционния съд по темата. В публичното пространство липсва информация относно резултата от изпратените въпроси, а от МП не отговарят и на изпратените запитвания в тази връзка. С оглед на това какви отговори ще получи МП предстои или частично решение, или частично допълнително влошаване на уредбата относно процедурата за ефективно разследване и възможността за последващо отстраняване на главния прокурор. Припомняме, че тази необходимост възниква от 10-годишната липса на изпълнение на осъдителното решение от Европейския съд за правата на човека по делото „Колеви срещу България“.

Основният проблем за решаване е създаване на възможност за извършване на пълноценно разследване, при съмнение за извършено престъпление от главния прокурор, като се има предвид доминиращото му положение над всички редови прокурори. Под ефективно разследване следва да се разбира такова, което да протече с необходимата бързина, ефективност и независимост при достатъчен обществен надзор.

Целта е създаване на институционална и функционална независимост на прокурорите, които биха се осмелили да го започнат и извършат. И докато функционалната независимост е постижима само с акта на временното отстраняване на главния прокурор, то институционалната остава трудно изпълнима. Последното се дължи на устройството на ВСС и изисква преструктуриране на прокурорската колегия, за да бъде ограничено влиянието на главния прокурор върху членовете ѝ.

Към настоящия момент, съществуват три нормативно установени процедури, по силата на които може да се потърси възможност за отстраняване на главния прокурор. Те страдат от редица слабости като в крайна сметка са трудно приложими и неефективни, а оттам и негодни за употреба. По-скоро стоят като нормативна украса, сложена за посрещане и отблъскване на тежки препоръки от всевъзможните консултативни органи и механизми на Съвета на Европа и Европейския съюз.

Първата е по реда на ЗСВ, но тя не е временна мярка, не дава право на защита на отстранявания и не регламентира ред и способи за ефективно разследване. Това е основанието за предсрочно освобождаване по реда на чл. 175, ал. 5 от ЗСВ. Този текст поставя съдебния съвет единствено в позицията на констатиращ орган, лишен от преценка. Препращането към чл. 173 от ЗСВ внася яснота  единствено относно необходимостта от 17 гласа (от 25) за приемане на решение. В този си вид, текстът на 175, ал. 5 от ЗСВ е мъртва разпоредба и има характер на последващо решение от вече възникнали и установени преди това нарушения.

Втората възможност е временното отстраняване от длъжност на съдия, прокурор и следовател по реда на чл. 230 от ЗСВ. Тази разпоредба също е абсолютно неприложима, тъй като именно главният прокурор е оправомощен да прави искането за временно отстраняване. Към настоящия момент, от МП предлагат отмяната на този текст и всички магистрати, вкл. главният прокурор, да подлежат на отстраняване по общия ред на чл. 69 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

Приложението на този процесуален институт е твърде стеснен, за да удовлетвори случай, в който е засегната фигурата на главния прокурор. На първо място, приложното поле на чл. 69 от НПК е само за престъпление, „извършено във връзка с работата на обвиняемия“. В този случай изпълнението на тази охранителна мярка би било само във връзка с ограничен вид престъпления, например престъпления срещу правосъдието (чл. 289 от НК – склоняването към нарушаване на длъжностни задължения) и др. С оглед на историческия опит обаче по този начин отпада възможността за отстраняване при обосновано предположение за друг вид престъпления например поръчано и/или извършено убийство като описаните във фактическата обстановка по делото „Колеви“. Именно това е изложената теза за поръчаното убийство на прокурора Колев от действащия главен прокурор по това време Филчев, както и твърдението за фактическото извършване на убийството на ямболската адвокатка Надежда Георгиева.  Второ по ред е условието обвиняемият да е „привлечен за умишлено престъпление от общ характер“ – проблемът е, че до такова обвинение практически трудно би се стигнало с оглед на средата в българската прокуратура и фактическата власт на главния прокурор. Третата предпоставка е за обвиняемия да „има достатъчно основания да се счита, че служебното му положение ще създаде пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото“.

Така приложението на чл. 69 от НПК е със значително стеснен обхват на прилагане, а в допълнение към това, е практически затруднено осъществяването на привличане като обвиняем на главния прокурор от подчинените нему.

Дори и да допуснем привличането на главния прокурор като обвиняем, предвид доминиращото положение на главния прокурор в самата прокуратура, лесно би се стигнало и до отмяната на самата мярка за временно отстраняване в досъдебното производство по реда на чл. 69, ал. 5 от НПК. На този етап от производството, когато отпадне нуждата от взетата мярка, в досъдебното производство отстраняването от длъжност се отменя от прокурора или по искане на обвиняемия или неговия защитник от съда по реда на ал. 1 и 2, без дори съдебен контрол, преценката се прави именно от прокурор, който е подчинен на главния прокурор. Трудно можем да приемем за силен аргумента в подкрепа на прилагането на чл. 69 от НПК като ефективен способ за отстраняване на главния прокурор и аргумента, че мярката за временно отстраняване от длъжност може да бъде приложена и в по-късен момент, например съдебното производство, включително второинстанционно такова (вж. Определение № 31 от 9.08.2005 г. на Военно-апелативен съд на РБ по ч. н. д. № 52/2005 г.).

В настоящия момент, след решението на КС (РКС № 2/2019 по КД № 2/2018 г.), с което са обявени за противоконституционни ал. 1 и ал. 2 на чл. 230 от ЗСВ (изм. - ДВ, бр. 90 от 2017 г.), отстраняването на магистрат вече не е задължително, а по преценка на ВСС, но при фактическата власт на главния прокурор пак не би сработила.

Двете мерки преследват различни цели – тази по чл. 69 от НПК цели да обезпечи нормалното провеждане на наказателния процес в частта обвиняемият да не попречи на нормалното събиране на доказателства. Мярката по чл. 230 от ЗСВ е далеч по-строга и преследва друга цел – запазване авторитета на правосъдието, за да не се стига до практическата ситуация обвиняем да разглежда делото на подсъдим гражданин. Така и при съществуването на чл. 230 ЗСВ, и на чл. 69 от НПК няма ефективен способ за временно отстраняване на главния прокурор. А въпросът за статута на главния прокурор отново не намира решение – усилията очевидно са да няма такова.