IME

Нов прокурор, ама стар модел

17.05.2019

През 2019 г. предстои едно от най-важните събития в сферата на правосъдието – изборът на нов главен прокурор, който да встъпи на мястото на Сотир Цацаров след като изтече 7-годишният му мандат на 10 януари 2020 г.

През последните 30 години българското правосъдие е в процес на реформиране. И докато реформата обхваща предимно съда, без да води до видимо утвърждаване на независимостта на съдиите, прокуратурата остава незасегната. Българското обвинение, начело с главния прокурор, съществува по модела, зададен от Димитровската Конституция от 1947 г., пряко вдъхновена от апогея на сталинизма. Безмерната и безконтролна власт на главния прокурор, нескрепена с никаква отговорност и отчет, лишен от съдържателна страна за успехите и неуспехите на прокуратурата в борбата с престъпността, го превръща в самостоятелен играч в правосъдието, политиката и икономиката.

Преди официалното обявяване на процедурата по избор на следващия главен прокурор президентът Румен Радев, в чийто правомощия е подписването на финалния акт за назначение, започна дебат по темата. Но дали това е добра новина?

В календара на събитията на интернет страницата на президентството присъства следното съобщение: „Президентът Румен Радев ще проведе срещи във връзка с критериите за избор и правомощията на следващия главен прокурор“. Такива срещи са предвидени и с „представители на съдебната и изпълнителната власт и на обществени организации“. Целта е да се проучат обществените очаквания към следващия главен прокурор, а първата насрочена среща е с настоящия.

Общественото говорене по въпроса за правомощията на главния прокурор несъмнено е полезно, особено като се има предвид, че допреди няколко години обществен дебат в тази насока беше немислим. Полезно е и защото свръховластеността на тази фигура изисква сериозно осветяване на всички процеси, свързани с нея. В този смисъл подобна инициативност от страна на президента може да изглежда обнадеждаваща. При по-задълбочено вглеждане обаче възникват редица въпроси.

 

Относно паметта и контекста

В края на 2016 г., тогава кандидатът за президент, Румен Радев споделя, че застава зад идеите за задълбочена съдебна реформа (включваща и намаляване на правомощията на главния прокурор). Но още в утрото на следващия ден той категорично заявява, че за него „мнението на главния прокурор е определящо“. Очевидно е скастрен набързо и успява да се „поправи“ публично за по-малко от 24 часа. От началото на мандата си президентът ясно показа, че няма намерение да се отклонява от тази линия на поведение. Не се отклонява от нея и по време на срещата си със Сотир Цацаров, който споделя, че: „Президентът изрази ясното становище, че при всички случаи, каквито и промени да бъдат обсъждани, те трябва да бъдат обсъждани при наличието на действащ и избран главен прокурор“.

 

Относно въпросите, които будят притеснение

„Президентът Румен Радев ще проведе срещи във връзка с критериите за избор и правомощията на следващия главен прокурор“ с цел проучване на обществените очаквания към следващия главния прокурор.

Подобно съобщение е озадачаващо, защото:

  • Критериите за избор и правомощията на главния прокурор са разписани в Конституцията и в Закона за съдебната власт (ЗСВ), а процедурата е детайлизирана в правилата за избор[1]. Нещо повече – за пръв път нов главен прокурор ще бъде избран в съответствие с новите изисквания в чл. 170, ал. 5 ЗСВ[2], които са в сила от 2016 г.
  • От години гражданските организации, работещи в сферата на правосъдието посочват какви са проблемите и какви са поне част от „обществените очаквания“ по отношение на правомощията на главния прокурор. В този смисъл едва ли президентът ще придобие качествено ново знание.
  • Като се вземат предвид посочените по-горе две точки, логично възниква въпросът: Каква всъщност е автентичната цел на тези срещи? Какво точно си представят в президентството като резултат от тях и ако има такъв, каква ще е стане с него? Въпросът става още по-релевантен след информацията, че при срещата си със Сотир Цацаров президентът ясно е заявил (поне според Цацаров), че към настоящия момент законодателни изменения не са нужни, а председателят на Върховния касационен съд (ВКС) споделя, че президентът просто го е „ изслушал внимателно“ (относно предложените от него конституционни промени). Имайки предвид политическото влияние във Висшия съдебен съвет, е почти сигурно, че бъдещият главен прокурор ще бъде известен преди самото избиране, а установените към този момент правомощия на главния прокурор в Конституцията и ЗСВ, и нежеланието те да бъдат променени означава, че механизъм за ефективен контрол все така ще липсва.

 

В заключение

Обществен дебат относно правомощията на главния прокурор и неговия избор може само да бъде приветстван. За да бъде полезен за общественото развитие обаче е необходимо целта на този дебат да бъде ясна и да спомогне за избирането на компетентен, почтен и независим главен прокурор по прозрачен начин. За момента обаче президентът по-скоро демонстрира лоялност към действащия главен прокурор и неговите възгледи за запазване на статуквото, тоест и към самия модел. Дори по-лошо – тези обсъждания се използват за прокрадването на опасни тези:

  • първо, че тримата големи (председателите на върховните съдилища и главния прокурор) следва да бъдат „пакетирани“ в едно по отношение на контрола върху техните правомощия (както по-рано ИПИ писа това е концептуално сбъркано и невярно твърдение) и
  • второ, че това е условие за отпадане на Механизма за сътрудничество и проверка на Европейската комисия. С последното необосновано се подменят автентичните препоръки на комисията и Европейския съд по правата  на човека, които се фокусират единствено върху главния прокурор.

Консултациите за избор на главен прокурор са добра възможност да бъде подновен големият дебат за правомощията и мястото на прокуратурата и статута на главния прокурор. Но на този етап желание липсва както от президентството, така и от Министерство на правосъдието, и от Народното събрание, въпреки множеството препоръки кое как да стане. Затова съмнението за смисъла на някои начинания остава силно.

 

 

 


[1] Правила за избор на председател на Върховния касационен съд, председател на Върховния административен съд и главен прокурор, (приети с Решение на ВСС по Протокол № 48/ 08.11.2012 г.; изм. и доп. с решение на ВСС по Протокол № 32/10.07.2014 г. и Протокол № 10/16.03.2017 г.)

[2] Чл. 170, ал. 5 от ЗСВ: 1. способност за придържане и налагане на висок етичен стандарт; 2. висока професионална компетентност: да притежава задълбочени знания в областта на правото, богат практически опит в съответната област на правото, ръководни и административни умения, изявени аналитични способности; 3. изявена независимост, воля за налагане на законността, решителност при изпълнение на служебните задължения и с принос за утвърждаването на правовата държава; 4. да притежава развити умения за работа в екип, за мотивиране на колеги, за търсене и носене на отговорност.

 

 

 

 

Материалът е изготвен по проект на ИПИ "Върховенство на закона и икономически растеж" (№ BG05SFOP001-3.003-0049), финансиран по “Приоритетна ос № 3 „Прозрачна и ефективна съдебна система" по процедура „Граждански контрол върху реформата в съдебната система“ на Оперативна програма „Добро управление”