IME

ЕЦБ: Не забравяйте уроците от кризата, но ето ви малко алкохол

Автор: Явор Алексиев / 20.03.2015

Марио Драги все по-често се държи като застаряващ барман – минава с парцала, мърмори нещо за морал и отговорност и налива поредното питие на окъснелите си клиенти. Опитът му подсказва, че някои от тях отдавна не са на себе си. Знае, че всяка следваща чаша е опасна, но също така знае, че ако откаже да им сипе, може да му изпотрошат заведението. Някои редовни клиенти от юга са особено убедителни в заканите си.

През тази седмица ЕЦБ публикува последващ преглед на бюджетните разчети за 2015 г. на седем държави, чиито проектобюджети бяха идентифицирани от ЕК като нарушаващи Пакта за стабилност и растеж. Това са Белгия, Италия, Малта, Австрия, Франция, Испания и Португалия. Въпреки че в края на 2014 г. правителствата на тези държави поеха ангажимент да коригират параметрите на своите бюджетни предложения, с изключение на Белгия, нито една от страните не предприе достатъчни мерки за целта. Структурните реформи също се бавят и няма как да е иначе в период на силно социално напрежение и политическо противопоставяне между и в рамките на страните членки.

В допълнение, политиката на ЕЦБ през последните няколко години и ангажиментът на Драги за спасяване на еврото през лятото на 2012 г.  доведе до намаляване на лихвите по техните облигации. Много от правителствата, от които ЕЦБ очаква структурни реформи, всъщност се финансират на рекордно ниски нива. ЕЦБ гарантира риска им в замяна на реформи, но до момента в общия случай остава само с обещания.

Средномесечни лихви по 10-годишните облигации на избрани страни членки (%)

Източник: ЕЦБ

Гледайки горната графика, човек интуитивно стига до въпроси като „наистина ли рискът от неплатежоспособност на Португалия е седем пъти по-нисък отколкото преди две-три години?“ и „как страна като Италия, която е в рецесия от почти три години и чиито дълг възлиза на 132,1% от БВП, се финансира на лихви под 2%?“.

В месечния бюлетин на ЕЦБ четем:

  • Има разминаване между обещанията за „решителни действия“ и липсата на реални реформи в повечето страни-членки;
  • В Испания, Италия и Ирландия е постигнат „някакъв напредък“, докато във Франция последният е „ограничен“;
  • Придържането към фискалните правила е задължителна предпоставка за гладкото функциониране на валутния съюз;
  • Поставени са под съмнение адекватността и смисълът от самото съществуването на процедура за свръхдефицит.

Това са все силни констатации, които обаче ще останат заглушени от стартиралите през този месец количествени улеснения. Както често се случва при липсата на реален пазарен или институционален натиск за придържане към правилата, политиците и централните банкери избират лесното решение. Обезценяваме валутата, понижаваме стандарта на живот и стойността на спестяванията и се молим бъдещият икономически растеж и инфлацията да решат проблемите ни вместо нас.

Въпреки своята твърда реторика в последно време, ЕЦБ е един от катализаторите на този процес. Вярно е, че положението можеше и да е далеч по-лошо (и най-вероятно щеше да бъде), ако монетарната власт беше съсредоточена в ръцете на отделни национални централни банки. Но това не освобождава нито банката, нито комисията от отговорността да следи за стриктното спазване на общите фискални правила. Периодът на оздравяване на публичните финанси на страните членки тепърва започва. Без чувствително намаляване на размера на натрупаните през последните години задължения, всяка следваща криза на облигационните пазари може и да е последна за някои страни като част от валутния съюз.

Констатацията на проблемите не освобождава никого от отговорност.