IME

Защо трябва да се радваме, че не сме член на еврозоната (3)

Автор: Десислава Николова / 04.01.2013

Преди празниците коментирахме краткосрочните и средносрочните мерки за спасяване на еврозоната, залегнали в Комюнике на ЕК за „дълбок и истински икономически и паричен съюз”. Последната група предложения, изложени в документа на ЕК, са дългосрочните мерки, които ще разгледаме по-долу.

Под „дългосрочни” мерки Комисията разбира тези, които се отнасят за периода отвъд следващите 5 години (от 2018 г. нататък). Както самото Комюнике отбелязва в прав текст, в дългосрочен план ЕС „трябва” да се придвижи към пълен банков, фискален, икономически и политически съюз, за което ще са необходими и промени в договорите за ЕС. Какво разбира ЕК под всеки от тези съюзи и какво реално означава членството на страните от ЕС в тях?

 

1/ Пълен банков съюз

Както и преди сме писали, визията на ЕК за банков съюз обхваща 3 елемента: централизиран надзор над всички банки в еврозоната, обща схема за гарантиране на депозитите и общи фондове/механизми за спасяване на закъсали банки. Към момента имаме договореност (на ниво Съвет на министрите) само за общ надзор над най-големите банки в еврозоната (с активи над 30 млрд. евро), като този надзор ще започне да се упражнява от ЕЦБ най-рано от март 2014 г. Виждането е, че постепенно към общия надзор ще се включат всички банки в еврозоната. Другите елементи от пъзела „банков съюз” са по-противоречиви и тяхното обсъждане тепърва предстои в следващите години.

Така или иначе, за проблемите с банковия съюз вече сме писали нееднократно. Обшият надзор означава допълнителна административна и финансова тежест върху поднадзорните банки и националните регулатори, както и изправя ЕЦБ пред потенциално конфликтни цели. Поднадзорните банки ще трябва най-вероятно да плащат такси към ЕЦБ, с които да финансират тази ѝ функция – поне това е планът към настоящия момент. Националните надзорни органи пък ще бъдат въвлечени в постоянна комуникация и координация с  ЕЦБ, далеч отвъд взаимоотношенията, които имат по настоящем. Не на последно място съществуват сериозни опасения, че ЕЦБ би могла да се изправи пред конфликтни цели, след като ѝ се вменят новите надзорни функции. Така например, от една страна постигането на инфлационната ѝ цел би могло да изисква повишаване на основния лихвен процент, но ЕЦБ би могла да се въздържи от такива действия, ако те биха поставили в трудно финансово положение банки в еврозоната заради по-скъпия ресурс.

Ясно е, че не-членството на България в еврозоната спестява на местните банки таксите за надзора от ЕЦБ (от момента, от който всички банки в зоната попаднат под него), както и ресурс на данъкоплатците за увеличаване на администрацията и разходите на БНБ с цел по-тясната координация с ЕЦБ.

 

2/ Пълен икономически и фискален съюз

Под пълен икономически и фискален съюз ЕК разбира собствен бюджет на еврозоната и съответно финансово министерство, което да го управлява. Всъщност това предложение представлява доразвиване на идеята за т.нар. фискален капацитет на еврозоната, залегнала в средносрочните предложения. Целта на собствения бюджет е да изпълнява стабилизационна функция, като отпуска временни трансфери на страните, пострадали от асиметрични/циклични шокове. Огромният риск при създаването на такива схеми за временни трансфери, обаче, е, че те лесно могат да се превърнат в постоянни схеми за трансфер на доходи от по-богатите и по-стабилни страни към по-бедните и по-нестабилни страни. Кохезионната политика е типичен пример за такава „трансформация”, тъй като повечето бенефициенти през годините (от 1989 г., откогато официално е въведена тази политика, насам) остават постоянни, а сближаването между регионите е минимално.

Има няколко идеи за набирането на ресурс за този бюджет:

а/ чрез положителни вноски от страните през „добри” години (когато са във възходящата част от цикъла). Съответно през лошите години, когато страната „страда” от циклични шокове, тя ще получава нетни трансфери от бюджета.

Въпросът е как ще се принудят страните в добрите години да внасят във фонда, ако, например, се залагат дефицити в бюджета въпреки очакванията за положителен растеж. Това всъщност беше и основният недостатък в замисъла на Пакта за стабилност и растеж. От страните в еврозоната се очакваше през годините на икономически ръст да бележат излишъци в бюджетите си, които да финансират дефицитите в лошите години. Да, но страните залагаха дефицити и в добрите години, които през лошите лесно прехвърлиха 3%-тната граница. Няма никакви гаранции, че същото няма да се случи и с т.нар. бюджет на еврозоната и неговото функциониране, ако се разчита на такава схема за финансиране.

б/ чрез собствен ресурс – разбирай нови данъци и такси върху данъкоплатците в еврозоната

Безспорно това е по-устойчива схема за финансиране на бъдещия бюджет от първото предложение, но пък е трудно приложима. В редица страни от еврозоната допълнителна данъчна тежест би означавала не само политическо, но и икономическо самоубийство, предвид тежката икономическа ситуация, големия дял на държавата и вече достатъчно високите данъци.

в/  чрез емитиране на общ дълг

Много примамливо предложение, което обаче няма как да просъществува без приложението на поне едно от горните две предложения, т.е. без източник на собствен ресурс. Няма как да се емитира нов дълг, ако емитентът не разполага с източник на доходи, с които в бъдеще да изплати дълга. От друга страна предложението, ако бъде прието, само би задълбочило дълговите проблеми в еврозоната, защото ще даде възможност на страните с прекомерен дълг да се финансират евтино и да увеличават дълга си, вместо да го намаляват.

 

3/ Политически съюз

Мерките за политически съюз най-вече продължават тенденцията от последните години за засилване на ролята и правомощията на Европейския парламент и даването му на „зъби”, т.е. на реална власт. Така например, сред предложенията, отнасящи се до ЕП, са отчетност на ЕЦБ (предвид новата ѝ надзорна функция) през парламента, както и създаването на евро комисия към ЕП, която да има по-големи правомощия от другите комисии и да разглежда въпроси, свързани с икономическия и паричен съюз. От другата страна, предвижда се и създаването на общо европейско политическо пространство с европейски партии, финансирани от европейския бюджет/бюджета на еврозоната, които да провеждат кампании в целия съюз. ЕК предлага също европейските партии директно да номинират кандидати за неин председател.

Очевидно посоката, в която ЕК би искала да върви еврозоната в дългосрочен план, е по-задълбочена федерализация на всички нива – както икономически (т.е. данъчни, бюджетни и банкови), така и политически. Основният проблем с по-нататъшната федерализация, обаче, е че тя неизбежно ще отнема от правомощията на националните власти и ще ги прехвърля към европейските органи. Това може да бъде само в ущърб на малка страна като България, която по много ключови въпроси остава безгласна буква в обсъжданията и гласуванията на ниво ЕС. Другият сериозен проблем е, че по-нататъшната федерализация ще струва пари – било то, за да се създадат нови институции (или финансират нови функции на съществуващите институции), или за да се набере ресурс за бюджет на еврозоната и нови спасителни/стабилизационни фондове.

Дори и да оставим настрана цената на федерализацията и прехвърлянето на правомощия към европейските институции, още по-големият въпрос е дали тези мерки ще решат дълговите проблеми на еврозоната. Простият отговор е – по-скоро не. Създаването на нови спасителни и стабилизационни фондове и общи дългови инструменти само биха могли да увеличат моралния риск и да създадат грешни стимули за вземането на повече дълг, вместо за намаляването му. Споделената отговорност всъщност дава възможност за прехвърляне на отговорност от фискално безотговорните към финансово здравите и разумни правителства. Предвид всичко това, можем само да се радваме, че България не е член на еврозоната и няма такива планове за обозримото бъдеще.