IME

Осигуровки и инвестиции

Автор: Петър Ганев / 30.11.2012

Тази седмица парламентът окончателно реши да насърчава инвестициите и новите работни места, като държавата поеме осигурителните вноски на сертифицирани[1] инвеститори за новоназначените служители. Това насърчаване ще е за срок от 2 години, като условието е работното място да продължи на съществува по-дълго – 3 години за малки и средни предприятия и 5 години за големи фирми. Това решение е изключително интересно, тъй като на практика отново противопоставя правото на труд и задължението за осигуряване.

Категорично въпросната политика стъпва върху разбирането, че по-малкото тежести (осигурителни) върху труда ще доведат до повече труд, тоест повече работни места. Какво значи това в числа? В момента, ако инвеститор иска да създаде работно място с брутна заплата 1000 лв.[2], то той трябва да отдели близо 1180 лв. за новия работник. Тези 180 лв. са задължителните осигурителни вноски на работодателя. Решението на държавата сега е тези 180 лв. да бъдат поети от данъкоплатците. Работодателят пак ще си внася осигуровки, но те после ще му бъдат възстановени – всичко това за период от две години. На практика, за да създаде работно място с брутна заплата от 1000 лв., инвеститорът ще трябва да отдели именно 1000 лв. – тоест разходите му за труд ще се изравнят с брутната работна заплата.

Важното тук е, че не говорим за освобождаването от осигуровки или намаляване на осигуровки, а за временно поемане на осигурителни вноски на работодатели от държавата. Това е нещо като признание, че задължителното осигуряване пречи на правото на труд, но решението е противоречиво – работниците трябва да бъдат осигурени, но и на работодателите не трябва да им тежи, затова се обръщаме към данъкоплатците за помощ. Класическо решение за съвременната държава – даваш на едни (да бъдат осигурени), даваш и на други (да не плащат осигуровки), а данъкоплатците плащат за „подаръците” на правителството.

Практическото приложение на тази политика безспорно ще създаде неравенство на пазара – представете си две фирми на пазара, като и в двете има работник с 1000 лв. брутна заплата. Условията за работниците са еднакви (като нетна заплата и осигуряване), но в едната фирма държавата субсидира част от осигурителните плащания, тоест на единия работодател му е по-леко. Причината да му е по-леко е, че е бил признат за „инвеститор” от закона и е създал това работно място наскоро, докато този, който е запазил работни места по време на кризата, е в позицията на губещ. Тук въобще не поставяме въпроса кой заслужава да получава такива „подаръци”. Важното е, че когато държавата тръгне да насърчава нещо с преференции, тя винаги предопределя победители и губещи.

Интересно е, че тази политика донякъде е в унисон с доминантната роля на държавата при изплащането на пенсиите[3]. Ето че още „осигурителни” приходи във фонд „Пенсии” ще идват реално от държавата. Разликата е, че в случая няма да се субсидират разходите, а приходите на фонда. Това е дори по-опасно от текущата ситуация – само и само да не признаем провала на солидарната система, вече не просто покриваме дефицити, а по всякакви начини държавата се опитва да провокира „осигурителни” приходи чрез бюджетни плащания.

Така или иначе големият въпрос остава за правото на труд и задължението за осигуряване. След като в тази политика прозира разбирането, че едното възпрепятства другото, особено по време на тежка криза на пазара на труда, то защо не се мисли за структурни промени, а единствено за разходване на средства и за „насърчаване”? Нима намаляването на осигуровките не би имало същия ефект върху разкриването на нови работни места, само че не върху избрани работодатели, а върху всички? Това обаче е по-сложно и навлиза в осигурителната политика на държавата. Далеч по-лесно е администрацията, която отговаря за насърчаването на инвестициите, да види проблем в осигуряването и да тръгне да го решава чрез разходи, а не чрез дебати за самото осигуряване.

 


[1] Сертифицирани по Закона за насърчаване на инвестициите

[2] Това е „чиста” заплата от около 784 лв. Вноските на работника не се коментират в решението на парламента, нито в настоящата статия. Така или иначе динамичните реалности на пазара на труда са много по-тясно обвързани с нетните заплати, отколкото с брутните такива.

[3] Виж „Договорът между поколенията или скритият дълг на пенсионната система”.