IME

Не фискална пропаст, а осъзнаване на дъното

Автор: Явор Алексиев / 23.11.2012

Неотдавна, по времето на Бил Клинтън, някои американски икономисти говореха за „вечни бюджетни излишъци”, заради бурно растящата американска икономика. Колкото и забавно да звучи това в момента, очакванията бяха за сума от над 500 млрд. долара през 2010 г. Горе-долу в същия тон през януари 2001 г. Алън Грийнспан обясняваше как правителството изплаща прекалено бързо дълга си. Тогавашният председател на Федералния резерв се притесняваше, че това ще окаже лошо влияние на облигационните пазари и ще намали възможността на Фед да помага на икономиката в периоди на криза. Както ясно се видя през последните 4 години, обаче, единственото, което Фед може да направи в такива времена, е да откупи малко време, отлагайки решението на проблемите и правейки ги по-сериозни.

Сега, когато САЩ най-накрая достигна до ръба на т.нар. фискална пропаст, хаосът е пълен, а истерията - всеобща. Ако до края на годината конгресът не постигне споразумение, данъчните облекчения от времето на Буш-младши и Обама ще приключат своето действие, а редица разходи, свързани с бюджета за отбрана, помощите за безработни, социално слабите и други политики ще бъдат съкратени. По различни прогнози през 2013 г. това може да доведе до свиване на американската икономика с между 3,5% и 4,5% на годишна база.

Неразбиране на проблема

Страхът на американската общественост (а и на самите политици) от случващото се даде трибуна на редица коментатори, защитаващи продължаването на досегашните политики. Аргументите за това почиват върху презумпцията, че свиването на вътрешното търсене вследствие на намалени правителствени разходи и прекратени данъчни облекчения само ще отслаби икономиката и ще задълбочи проблемите.

Нещо повече – убеждението на редица анализатори и политици, че едва ли не „ниските” данъци в САЩ са основна причина за фискалната пропаст, подготвя сцената за политическа реторика, насочена срещу ревизирането на държавните разходи и в подкрепа на по-високо данъчно облагане. Едни от най-активните в това отношение бяха анализаторите от marketwatch.com, които не само вградиха на сайта си часовник, отброяващ дните до падането в пропастта, но и съставиха списък с „виновниците” за случващото се. В този списък присъства не друг, а самият Артур Лафер, като аргументацията за включването му е, че именно „ниските” данъци са виновни за незавидното фискално положение на правителството.

Ниски данъци или прекомерни харчове?

Фискалната пропаст всъщност е неизбежната, макар и закъсняла възможност за решение на проблемите на американската икономика. Живеейки години наред отвъд реалните си възможности, американците сами изкопаха пропастта, в която сега се страхуват да паднат. Отлагането на проблемите чрез поредното разсрочване на бюджетни съкращения за бъдещи периоди просто ще направи пропастта още по-дълбока.

В същото време, обаче, крайно спорен остава вариантът именно увеличаване на данъците да стабилизира фискалната позиция на САЩ. Повишаването на данъците потиска икономическата активност, заетостта и потреблението, особено в икономика, съставена от силно задлъжнели домакинства. Не помага особено и наскоро набъбналия на умопомрачителните 72 000 страници данъчен кодекс на страната.

Това, което отдавна трябваше да се случи в САЩ, е понижаване на държавните разходи в степен, реално отразяваща проблемите, пред които е изправена страната. До фаталната 2008 г. дългът на федералното правителство възлизаше на „едва” 67% от брутния вътрешен продукт на страната. Въпреки номиналното нарастване на БВП с над 1 трилион долара в последвалия период, публичният дълг на САЩ надхвърли 100% от БВП през лятото на 2012 г. Макар правителствените разходи постепенно да намаляват от 2010 г. насам, те остават на нива над тези през 2008 г. Вместо реформи станахме свидетели на „възстановяване”, базирано на 4 поредни години с бюджетни дефицити от над 1 трилион долара.

През тези четири години американското правителство харчеше повече, отколкото можеше да си позволи, а реално преодоляване на последиците от кризата все още не се вижда. Остава въпросът как решението на прекомерните харчове може да се търси в приходната част на бюджета. Простият отговор е, че не може.

Развръзката

Спокойно можем да твърдим, че през изминалото лято възможност за поне частично разрешаване на проблема имаше, но републиканците „предизборно” я отхвърлиха, поради убедеността си, че Обама не може да спечели втори мандат. С оглед практиката при предишни подобни дебати, като тези по вдигането на тавана на дълга, можем да очакваме ново половинчато споразумение в последния момент.

Дори постигането на евентуално споразумение обаче едва ли ще е кой знае колко успокояващо за пазарите, като се има предвид вероятността гласувания през 2011 г. нов таван на дълга от 16,4 трилиона долара да бъде достигнат още през февруари или март догодина. Така въпросът по-скоро става не „Как стигнахме толкова бързо дотук?”, а „Защо се забавихме толкова много с фискалните реформи и осъзнаването на дълбочината на проблема?”. Тежките дебати в конгреса тепърва предстоят и по всичко личи, че 2013 г. ще е от изключително значение за по-нататъшната посока на развитие на американската икономика.

Въпреки всички непосредствени опасности, които удължаването на досегашните политики крие, най-вероятен на този етап изглежда именно подобен ход, основан на надеждата че по-висок икономически растеж в бъдеще може да помогне за омекотяването на удара.

Предвижданото отпадане на редица данъчни облекчения през 2013 г. няма как само по себе си да подобри фискалната ситуация в страната. С оглед на очакваното забавяне на икономическата активност вследствие на повишеното данъчно бреме нетният ефект от изтичането на облекченията и по-ниската активност не е ясен и е възможно да бъде отрицателен, т.е. по-ниски приходи. Това, което докара САЩ до това положение не са „ниските” данъци, а прекомерните разходи и липсата на политическа воля за ограничаването им.

Изборите минаха. Сега е моментът републиканци и демократи да си стиснат ръцете за нещо, наречено политическа отговорност и да спрат с евтиния популизъм. Той винаги излиза скъпо.