IME

Системата на ЕК за ранно предупреждение гледа назад

Автор: Калоян Стайков / 17.02.2012

Когато се изказваме скептично относно недомислени предложения на Европейската комисия (ЕК), това не е евроскептицизъм, а здрав разум. Поредното такова „недоносче” е публикуваният на 14 февруари доклад на ЕК за ранно предупреждение, който прави преглед на 10 макроикономически показатели и дава оценка дали някоя страна е застрашена от макроикономически дисбаланси. България попада в групата на страните, застрашени от такива дисбаланси, заедно с още 11 страни-членки.

Съществуват няколко основни проблема с този доклад, но може би най-крещящият е, че прегледът на показателите в сегашния им вид няма да доведе до ранно предупреждение, а по-скоро до объркване. Четири от десетте индикатора разглеждат данни от последните 3 години, а един – от последните 5 години. Защо ЕК си мисли, че като гледа назад, ще може успешно да предвиди възникването на бъдещи дисбаланси? Идентифициране на дисбаланси е изцялоpost factum, т.е. констатира само и единствено факти от миналото, които, както знаем, са лош съветник при изготвянето на прогнози за бъдещото.Този подход не би могъл да се нарече система за ранно предупреждение.

Друг интересен въпрос е какво се случва, когато евентуалните дисбаланси (отпреди 3 години) са вече коригирани. Подобни доклади могат да доведат до ситуация, в която инвеститори четат доклада, стряскат се, че в някоя страна има дисбаланси, спират да инвестират и/или изтеглят инвестиции и това води до нови дисбаланси. И всичко това при положение, че например дефицитът по текущата сметка на една страна вече не представлява проблем. В настоящия доклад като дисбаланс в България се посочва високият дефицит по текущата сметка – 11,1% средно за 3-те години до 2010 г., включително. Само за 2010 г. дефицитът по текущата сметка в страната е 1,3%, а през 2011 г. текущата сметка бележи излишък от 1,9%.

Това ни води до друг интересен въпрос – как са избрани референтните стойности за отделните показатели. За повечето индикатори(без реалният ръста на цените на жилищата и държавния дълг) са използвани исторически данни за страните вопределен дългосрочен период, който обикновено започва в някоя от годините на 1990-те (началната година варира за различните показатели) и продължава до 2007 г.След това за повечето индикатори (без баланса по текущата сметка, безработицата и държавния дълг) статистическите редове се делят на четири равни части (квартили) и за референтна стойност се взима средното съответно за най-горния и/или най-долния квартил.Основният проблем с този подход е, че използването на исторически данни по никакъв начин не включва развитието на тези страни и промяната на икономическата им структура. Според него, както са се развивали страните през последните 20 г., така ще се развиват и в бъдеще и всякакви отклонения се дължат на дисбаланси, а не на структурни реформи или еволюция на икономиката им.

Изборът на самите отправни показатели също е трудно защитим. Защо, например, там трябва да присъства нетната международна инвестиционна позиция?Нима чуждите инвестициите са нещо лошо, особено за по-слабо развитите страни в съюза, които нямат достатъчно вътрешни спестявания и разчитат точно на чужди капитали за да създават и обновяват капиталовата база за икономиката си?

При наличието на разлики в нивото на развитие на отделните страни не може да се използва осреднена стойност за отделните показатели. Страни с големи капиталови натрупвания ще имат положителна позиция, докато такива, които тепърва разширяват капиталовата си база, ще имат отрицателна позиция. Ако пък страната е много привлекателна за чужди капитали, каквато е България, размерът на отрицателната нетна инвестиционна позиция ще е още по-голям.Дисбаланс ли е това, че една страна е привлекателна за инвестиции?

Отрицателната инвестиционна позиция не е проблем сама по себе си и идеален пример в това отношение е България.През 2010 г. салдото на преките чуждестранни инвестиции в страната представлява над 61% от всички привлечени инвестиции (които от своя страна включват и портфейлните инвестиции, и т.нар. други инвестиции, които де факто представляват кредити). Истина е, че в преките чуждестранни инвестиции се включват и вътрешнофирмените кредити, но последните не са традиционни кредити тъй като те представляват „меки” кредитни споразумения между свързани компании и не са изискуеми по начин, по който това се случва между несвързани фирми.

Друг крайно озадачаващ индикатор е номиналният ръст на единица разходи за труд. Както вече казахме стойностите по различните показатели зависят не само от наличието на дисбаланси, но и от развитието на отделните страни. В случая номиналният ръст на единица разходи за труд продукция е тласкан нагоре от два елемента – производителност на труда и инфлация. Догонващите страни, сред които попада и България обаче са обект на т.нар. Баласа-Самюелсън ефект. Той се изразява в следното: повишаването на производителността на труда в сектора на търгуемите стоки води до повишаване на заплатите в сектора. По-високите заплати привличат работници от сектора на нетъргуемите стоки, което кара работодателите в този сектор да увеличат заплатите и цените на стоките си, без това да е съпътствано спо-висока производителност в този сектор. В крайна сметка икономиката в страната оперира при по-висок ръст на производителността и при по-висок ръст на заплатите и инфлация, т.е. по-висок номинален ръст на единица разходи за труд спрямо по-развитите страни.

Освен това обяснение за по-високата инфлация има и друго – приближаване на акцизните ставки в страната до минималните за Европейския съюз. Заради този ангажимент акцизите в страни като Българияпостоянно се увеличават, акцизните стоки поскъпват, а това води до по-висока инфлация. За да задържат работниците си, компаниите увеличават заплатите им, което води и до по-високи разходи за единица труд. С други думи и самите регламенти на ЕС имат пръст в това, че разходите в България растат по-бързо, отколкото в други страни.

От публикувания доклад на ЕК стават ясни няколко неща. ЕК смята за проблеми:

  • Привличането на инвестиции, които се използват за разширяване на капиталовата база в страната
  • Дефицитът по текущата сметка, въпреки че поне в случая на България той бешепряк резултат от привлечените преки чуждестранни инвестиции
  • Увеличаването на разходите за единица продукция, въпреки че то е нормално явление при догонващи страни с по-нискапроизводителност и поети ангажименти към ЕС.

Цялата инициатива изглежда като симулиране на дейност, тъй като в крайна сметка властите на една страна (фискални и парични) в най-добрият случай биха имали много ограничено влияние и то само върху част от показателите. Какво правим, когато привличаме много чуждестранни инвестиции, което влошава нетната ни инвестиционна позиция? Влошаваме инвестиционната среда ли?! Какво правим, ако безработицата или разходите за единица продукция са високи – със закон ще караме компаниите да намаляват заплатите ли?! Дори и да можехме да влияем върху тези индикатори, в случая на България органичаването на инвестиционния приток и на ръста на заплатите (който идва вследствие на догонващия ръст на производителността), това със сигурност ще създаде сериозна пречка по пътя ни към сближаване с ЕС. А нали една от основните цели на Общността беше конвергенция и „кохезия” (разбирай сближаване) на страните-членки?