IME

Кога ще дойде вашето време?*

Автор: Ричард Ран** / 21.10.2011

Влошаването на икономиката най-накрая подкопа позициите на политическата класа

„Реалният доход на глава от населението стагнира и може да минат доста години преди да видим някакво възстановяване”, гласят заглавията. Да, вярно е, че в продължение на десетилетия повечето американци са имали ръст на реалния си доход при инфлация от малко повече от 2% годишно и че сега средностатистическият американец преживява спад на реалните доходи.

Средностистическите числа  в този случай, обаче, не ни осигуряват много информация за това какво наистина се случва с хората. Четирима от пет американци, които все още имат работа, в повечето случаи са имали много малък спад в жизнения стандарт. Но за тези, които са загубили работата си и не са успели да открият нова, шокът за техния портфейл и психика е бил тежък.

Аз живея в Северна Вирджиния, просперираща зона, където коефициентът на безработица е все още нисък. Районът изглежда проспериращ, защото е такъв. Проявленията на икономическите трудности са малко, за разлика от много области в страната. За тези, които живеят тук сред чиновниците от Вашингтон и тези, които се издържат от голямото правителство, глобалната и американската икономическа криза изглеждадалеч. Но тя идва, дори в Северна Вирджиния и дори при тези държавни чиновници, които са отговорни за финансовия безпорядък. Малцина от нас, ако има такива, ще го избегнат.

Представете си река, която е достигнала ниво на наводнение, но все още продължава да се покачва бавно годнина след година. Първо, къщата на далечен съсед е погълната от наводнението, след това - друга къща, която е на няколко пресечки от Вас и след това - Вашата къща. Докато наводнението достигне Вашата къща, животът продължава като цяло по нормалния си начин с барбекю навън и всичко останало. Междувременно вие си мислите, „Аз съм във висока зона и наводнението никога няма да ме достигне.” Тогава един ден то го прави и вие оставате с много малко или нищо. Така е и с финансовата криза, която никога не свършва.

В бедните общества има винаги малко богати хора; в богатите общества има винаги малко бедни хора. Едно проспериращо общество се характеризира с все по-малко бедни всяка година и повече средна и богата класа. Революциите се случват, когато броят бедни се покачва по-бързо от броя на тези в средната и богата класа. Бедните, като по-слабо образовани и с по-статичен поглед върху света, винят богатите за техните нарастващи трудности и редици.

Истинските злодеи са тези членове на политическата класа, които поощряват гласоподавателя, обещавайки повече облаги, които ще бъдат плащани от други – „злите богаташи”. Но ако богатите хора се облагат твърде много, те ще се откажат да плащат, като се преместят или като вече не са богати и тогава данъчните приходи няма да успяват да покриват увеличението на разходите, докато накрая бремето на дълга бавно потопи кораба. Точно това се случва в Съединените щати и в повечето европейски страни в момента.

Докато повече и повече хора губят работата си, търсенето на държавни плащания расте, правейки ситуацията от лоша по-лоша. Правителството на САЩ разходва грубо 40% повече, отколкото прибира. Президентът Обама и други политици изискват по-високи данъци върху „богатите” – по-правилно известни като създатели на трудова заетост – да плащат повече за държавни помощи. Самозаблудата на политическата класа продължава и цифрите стават все по-лоши. Забележете, че президентът, когато твърди, че неговият проектозакон „за трудова заетост” ще повиши работните места, цитира същите икономисти, които преди казаха, че неговто „стимулиране” ще задържи безработицата под 8%, вместо да се позове на тези икономисти, които бяха прави, когато казаха, че ще се провали. Уверенията на президента, че с увеличаването на данъците върху богатите ще може да се покрият всичките нови разходи, са фантазия, ако не и по-лошо.

Простият факт е, че сумата на явния и скрития дълг, който Съединените щати и другите правителства са направили, не може или няма да бъде платена изцяло. Политическата класа ще се опита да оправи бъркотията с дълга чрез инфлация, контрол на цените, увеличаване на данъците и конфискации, но това само ще влоши нещата. Гърция е само първата птичка, която ще загине. Тъй като повече и повече работни места и домове са унищожавани от дълговата криза, редиците на революционно настроените ще растат докато най-накрая новите „селяни” осъзнаят, че богатите са си отишли и, че политическата класа е виновна за безпорядъка.

Тъй като Господин Обама и много либерални демократи подкрепят протестиращите на Уол стрийт, чудя се дали те не са само забравили (ако някога са знаели) добрата икономическа теория, но също и уроците на историята. Например Робеспиер, един велик оратор, най-вероятно не е възнамерявал да бъде обезглавен, когато той и неговите колеги отприщили Царуването на терора по време на Френската революция. Когато Комисията по обществена сигурност беше заменена от Комисията за обща отбрана и Комисията за обща сигурност  (всичко звучи твърде много като „вътрешна сигурност”), този, който управлявал тайната полиция, най-вероятно не е мислил, че организацията, която оглавява, накарая ще го обезглави. Французите се забавили да последват американския демократичен модел –избирателната урна, която е много по-чист и по-цивилизован начин да се отървеш от неуспешни лидери. Можем да очакваме деня, когато настоящите политици като Джими Картър просто ще танцуват около нас със случайни досадни изказвания, а не да крадат от джобовете ни и постепенно да отнемат нашите свободи.

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 17 октомври, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Емилия Шехтова – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.