IME

Кой е виновен за финансовата криза?*

Автор: Ричард Ран** / 19.11.2010

Експертите посочват правителствената политика, не алчните банкери

Беше ли финансовата криза причинена от алчни и безскрупулни банкери и играчи на борсата Уолстрийт, или пък от широк кръг лица, финансови институции и правителства, които станаха по-малко разумни и чувствителни към риска, от правителствената жилищна политика, която предизвика жилищния балон и неумело справяне с рисковете? Конгресът, който сега е в сесия, е на път да вземе някои важни решения за разходите и данъците – и то при положение, че твърде много членове все още изхождат от идеята, че проблемът са алчните банкери и играчите на Уолстрийт, а не жилищната политика на правителството.

Без да се изчакат доказателства, много представители на политическата класа и по-специално тези вляво незабавно приеха тезата, че финансовата криза е била причинена от алчност. Тази гледна точка за причината донесе много политическа енергия за тазгодишното прокарване на закона Дод - Франк, известен като закона за финансова реформа. Част от по-опитните наблюдатели заявиха, че всички участници във финансовата ситема са замесени. Бившият главен съветник на Финансовото министерство на САЩ и настоящ научен сътрудник на Института за американско предприемачество Питър Джей Уолисън развенчава тези твърдения и убедително показва в проучване, че кризата е предизвикана предимно от правителствената жилищна политика. Г-н Уолисън обобщи аргументите за колективна отговорност/вина както следва:

- Уолстрийт не създаде механизми за разумно управление на риска

- Правителствените регулатори не упражниха подходящ и ефективен надзор над тези процеси, или банки, инвестиционни банки, и Фани Мей и Фреди Мак

 - Моделите на агенциите за кредитен рейтинг бяха с недостатъци, а самите агенции бяха в конфликт на интереси, което позволи сложни и крайно вредни инструменти да бъдат пуснат на финансовия пазар

- Кредитополучатели получиха ипотеки с подвеждаща информация, а нерегулираните ипотечни брокери се възползваха от неопитните купувачи

- Купувачите на жилища погрешно приеха,че цените на къщите винаги ще растат

Въпреки че, гореизброените фактори вероятно са изиграли роля за финансовата криза,  алчността и некомпетентността са били винаги с нас, така че е трудно да се повярва, че факторите внезапно са се обединили, създавайки перфектна финансова буря. Учените от Brookings Institution Мартин Нейл Бейли и Дъглас Джей Елиът твърдят, че четвърт века на просперитет от 1982 до 2007 е направил повечето финансови играчи по-малко чувствителни към риска, а оттам и по-малко предпазливи. Може би, но в Преглед на финансовите услуги на Института за американско предприемачество, брой октомври-ноември 2010, г-н Уолисън поставя едно много по-силно и емпирично доказано обяснение за финансовия срив.

Г-н Уолисън твърди, че в резултат от политиката на правителството на САЩ за увеличаване делът на собственици на жилища, жилищният балон е основната причина за финансовата криза. Той отбелязва: „Най-скорошният балон увеличава реалните цени (а не номиналните) с 80%  за 10 години, докато при по-ранните балони цените са нараствали с 10% преди да се спукат. „Започвайки от края на 90-те години, социалната политика на правителството за насърчаване на собствеността изисква „Фани Мей и Фреди Мак да усвояват все повече „достъпни” жилищни кредити („достъпен кредит” е кредит за хората, които обикновено не биха били одобрени). До 2007г. 55% от всички кредити, отпуснати от Фани и Фреди, е трябвало да бъдат „достъпни”. До юни 2008г. е имало 27 милиона високорискови просрочени жилищни кредити (19,2 милиона от тях са директно дължими от правителствени или спонсорирани от правителството агенции), с неплатена главница от 4,6 трилиона долара. До средата на годината, броят на започналите процедури за отнемане на имоти поради просрочие на жилищния кредит скочи до рекордните 5% - четири пъти по-висок от всички предишни жилищни балони.

Г-н Уолисън завършва аргументацията си „Това, което знаем, е че почти 50 процента от всички необслужвани ипотеки в Съединените щати през 2008г. са рисковите или иначе казано дефицитните или иначе казано високорискови кредити. Фактът, че 2/3 от тези ипотеки са били в счетоводните баланси на държавните агенции, или е трябвало да бъдат купувани от фирми поради правителствени разпоредби, е неопровержимо доказателство, че държавната жилищна политика е отговорна за повечето от безпрецедентния брой слаби ипотеки, които са останали неизплатени и неизпълними, когато жилищният балон се спука.” Трагедията е, че финансовата криза продължава, тъй като Конгресът даде грешна диагноза на проблема и излезе с 2 000 страници мерки, които само ще влошат нещата.

Въпреки добре известните проблеми с Фани и Фреди, те бяха пренебрегнати в закона на Дод - Франк. Защо? Защото много членове на Конгреса бяха в конфликт на интереси с това, че Фани и Фреди бяха много големи участници в политическите кампании на множество членове. Беше дадена публичност на още по-преки конфликти на интереси за   председателя на сенатската комисия по банки, жилищна политика и градоустройство Кристофър Джей Дод и председателя на Комисията по финансови услуги в Камарата на представителите Барни Франк, което принуди г-н Дод да се пенсионира, а г-н Франк да вземе назаем лични пари за собствената си предизборна кампания.

Цифрите показват, че правителствената политика (включваща и действията на федералните служби), а не алчните банкери са причинили финансовия колапс. Докато правителството продължава да принуждава държавните агенции и частните лица да дават жилищни кредити на тези, които не могат да си го позволят,на гърба на данъкоплатците ще висят със стотици милиарди долари допълнителни дългове. Но във Вашингтон бюрократите са все още във фазата на отричане, като се започне от Президента до бюрократите, включително тези от Федералния резерв, и най-вече членовете на Конгреса, включително прочутият Барни Франк, Чарли Рейнджъл, Максин Уотърс и Нанси Пелоси, всички от които си извоюваха преизбиране вместо присъди и затвор.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 15 ноември 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Милен Желев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.