Земята – доход за гражданите или за държавата

 

От време на време на някой в министерство на земеделието му хрумва, че бизнесът е възпрепятстван в дейността си защото земята в България е много разпокъсана и не се обработва. После започват да се обсъждат варианти как този проблем може да се реши и в хода на тези чудения се достига до извода, че най-добрият начин от гледна точка на държавата ще бъде да се облага необработваемата земя – така хем ще се стимулират хората да я обработват, а ако не искат – да я продадат, хем в държавата ще постъпят приходи от събраните данъци.
Настоящият екип на министерство на земеделието е достигнал до още по-гениален вариант – да облага всички земи в страна за да увеличи приходите в бюджета. Според министър Кабил "Идеята е да се обложат с данък всички собственици на земеделска земя, независимо дали тя се обработва, и данъкът да е еднакъв по размер – между един и пет лева за декар".
Това звучи толкова абсурдно, че май трябва да посочим няколко основни логични постановки за да предотвратим тази идея в зародиш. В намеренията на министерството прозира разбирането, че индивидите, и в частност собствениците, на земеделска земя не могат да преценят последиците от своите решения дали да обработват земята си или не. Казано по друг начин, министерството не вярва, че пазарните сили могат да „насочат" собствениците към правилните решения. И точно тук сме склонни да се съгласим тъй като в България няма нормален пазар на земеделска земя защото държавата отказва да изпълнява основни свои задължения като:
1) Създаване и поддържане на имотен регистър и кадастър – изграждането му се бави с години. Първоначално оправданието беше липсата на пари за изграждането му. След като беше осигурено финансиране от Световната банка се появиха проблеми по техническото му изграждане, присъщи на всеки процес, в който участва държавата – наличие на корупция при избор на фирми, загуба на време, неефективна организация и др. подобни. Истината е, че когато няма информация за имотите, границите и собственици им, не може да има пазар, защото съществува неяснота, несигурност и възможности за измами.
2) Публичност на информацията – каквато и да е към момента наличната информация за земеделската земя, то тя не е лесно достъпна. Изискват се нарочни усилия и загуба на време за да се получи информация. Затова сделките се усложняват и често отказват потенциалните купувачи. Безплатното и лесно ползване на тази информация ще направи пазара по-прозрачен и ликвиден.
3) Част от имотите в страната се все още собственост на държавата – значителен дял от тях не са свързани непосредствено с дейността на държавните учреждения и е нелогично да бъдат държавна собственост. В допълнение, част от тези държавни земи не са актувани (описани и оценени) и процесът по вземане на решение за продажбата им може относително лесно да бъде възпрепятстван, а това допълнително затормозява процеса на консолидация. Решението е бърза продажба чрез прозрачен търг на всички държавни частни имоти, които не служат за извършване на дейността на учрежденията.
4) Забрана за достъп до пазара на определени играчи – приетият преходен период за закупуване на земя от чужденци „затваря" пазара, което води до липса на конкуренция и затова цените са все още ниски. Очакванията на много от дребните собственици, че ще получат по-висока цена след присъединяването на страната към ЕС е сред причините за замрелия пазар на земя. По този начин държавата ограничава правото на собствениците да получат справедлива цена и логиката, че трябва да бъдат обложени защото отлагат продажба, очаквайки по-висока цена звучат нелогично. От друга страна, тези предприемачи, които искат да закупят по-големи масиви нямат тази възможност.
Кои са основните ни аргументи против идеята за въвеждане на данък върху земеделската земя?
Право на собственост – собствениците на земя имат пълното право да правят с нея каквото сметнат за необходимо. Тук не твърдим, че всеки собственик знае във всеки един момент какво иска да прави със земята си, а по-скоро, че се намира в постоянен процес на преоценяване на предпочитанията си дали да обработва или не земята, или пък да я продаде. Точно в този случай свободният пазар помага с информация да се вземе решение. От тази гледна точка, държавата не може да знае какво е най-добре за всеки отделен собственик и ако се опитва чрез централизирани решения да насочва тяхното поведение, то това е против правото им на собственост.
Справедливост – привържениците за въвеждането на подобен данък твърдят, че по този начин ще има справедливост по отношение на собствениците на всякакъв вид постройки, които плащат данък сгради и такса смет. Тук обаче се пропуска фактът, че тези сгради се намират в урбанизирани територии, т.е. с тези средства би трябвало да се финансират услугите, предоставяни от общината – събиране и извозване на сметта, поддържането на инфраструктурата. За разлика от тях, значителна част от земеделската земя се намира в пустеещи райони където няма път, няма напоителна система, т.е. дадената община не е вложила и лев в облагородяването на района и затова не би трябвало да събира средства под формата на данък.
Идентификация – друг аргумент за данъка е, че по този начин лесно ще се идентифицират собствениците на земята и ще се улесни процесът на покупко – продажба. Както споменахме вече, държавата получи финансиране за изграждане на имотен кадастър и регистър и не може да иска чрез въвеждане на данък да събира допълнително средства за това.
Възпрепятстване на бизнеса – някои от големите селскостопански производители твърдят, че въвеждането на данък върху пустеещите земи ще стимулира продажбата им. Те обаче виждат, че ако се търси държавата за да улесни техните намерения най-често се стига да решение, което е далеч от първоначалната идея и сега същите тези производители могат съвсем реално да се окажат в ситуация, в която ще трябва да плащат данък и върху собствените си земи, които обработват. Затова много трябва да се внимава като се търси правителствена протекция. Това, което бизнеса трябва да изисква от държавата е ясни правила и процедури, достъпна информация и намаляване на данъците. Въвеждането на нов данък, какъвто и да е той, води до изкривяване на пазара, необходимост от още администрация и харчене на бюджетни средства.
Административни разходи – при въвеждането на какъвто и да е данък трябва да има оценка на разходите по прилагането му и дали очакваните приходи и ползи ще бъдат по-големи. За съжаление идеята за подобен данък дори и с проста сметка може да бъде оборен от гледна точка на икономическа ефективност. Ако допуснем, че се въведе данък от 1лв/дка и приемем, че земеделската земя в България е около 57 млн. дка, то може да се очакват 57 млн. лв. приход за бюджета. Наскоро беше направена промяна в закона за местните данъци и такси, според която имоти с данъчна оценка до 1 400 лв. няма да се облагат с данък върху недвижимо имущество защото разходите по събирането му не оправдават приходите. Тоест, държавата осъзнава, че подобни данъци нямат икономическа логика от гледна точка на ефективност.
Европейски фондове – аргумент на земеделското министерство за търсенето на подобни приходи, е че те ще се използват за задължителното съфинансиране от българска страна по европейските фондове. Очаква се страната да получи приблизително 500 млн. евро земеделски субсидии за периода 2007 – 2013 г. Първо, няма как евентуално събираните пари от този данък да покрият българската вноска, но по-важното е, че звучи абсурдно да облагаме земята за да може да финансираме след това земеделските производители. Това е още един аргумент как европейските фондове вместо да стимулират развитието, всъщност осигуряват привилегировано положение на определена заинтересована група като причиняват общи вреди на обществото и накърняват основни свободи.
Всъщност, ако трябва да сме обективни, считаме, че тази идея е поредната недомислица на земеделското министерство и никой разумен човек не може да се съгласи с нея.


Свързани публикации.