Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Защо си избираме лекар и екип?

Автор: Калоян Стайков / 08.06.2012
Оцени тази статия:

Много често, когато някой човек или група в България изпитват затруднения или имат проблеми, се чуват призиви държавата да направи нещо. Още по-често обаче държавата взема мерки уж с добри намерения, но накрая се оказва, че те не само не са имали желания ефект, ами и са създали други проблеми. Честа причина за това е, че не се знае точно какъв проблем трябва да се разреши.

Чудесен пример за подобни действия е решението да се регламентират плащанията за избор на лекар и на екип в болницата. Въпреки че здравноосигурените лица имат право по закон сами да си изберат кой лекар или екип да ги лекува, болниците искаха от тях пари за този избор. Според справка на Министерството на здравеопазването таксите за този избор са достигали 10 хил. лв. Това доведе до решението да се промени Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ в началото на 2011 г., с което се узакони плащането за  услуга, която по право се полага на всяко здравноосигурено лице. По този начин управляващите се заблюждаваха, че са излекували болестта, а всъщност единствено повлияха на симптомите ѝ и то по не особено добър начин.

Наличието на такива плащания не е причина, а следствие на някакъв проблем в системата. Такъв проблем може да бъде недостатъчното финансиране на болниците, лошото им управление, притесненията на лекуващите се в тях, че няма да им бъде обърнато достатъчно внимание, или комбинация от трите. Резултатът от тези проблеми е един и същ – пациентите са принудени да плащат, защото искат да се лекуват при определен лекар или екип или просто за да бъдат спокойни, че ще им се обърне достатъчно внимание.

Трудно е да се прецени колко точно хора искат да си избират лекар и екип, което да оправдае легализирането на подобни плащания. След проверка на Регионалните здравни инспекции става ясно, че за 11-те месеца на 2011 г. едва 1,5% от всички пациенти за този период са се възползвали от избора на екип. Ако може да се вярва на данните, това означава, че много малка част от пациентите искат да се лекуват при точно определен лекар или екип. А ако не може да им се вярва и броят избрали екип е по-голям, значи проблемът на безотчетното плащане „на ръка“ не е бил решен. Т.е. или е нямало проблем, за който въпреки това е намерено решение, или е имало проблем, но решението му не работи.

Ако причината е недостатъчното финансиране, узаконяването на плащането за избор на екип създава поне три нови проблема. Първият и най-очебиен е, че това е в директно противоречие с първото изречение на общите разпоредби на Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), а именно: „Задължителното здравно осигуряване гарантира свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса.“ Вторият е, че вече легализирано, това плащане може да се използва за изнудване на пациенти, които всъщност не искат да се възползват от този избор. Другият проблем е, че се заплаща двойно за една и съща услуга, както писа и омбудсманът Константин Пенчев в началото на годината в отворено писмо до министър-председателя. Това е така, защото отново според ЗЗО „заплащането за оказаната медицинска помощ се извършва от РЗОК на предоставилия я изпълнител“. С две думи така регламентиран, изборът на лекар и екип задължава здравно осигурените лица да плащат за нещо, което е тяхно по право и за което вече са платили под формата на здравна осигуровки. Също така създават възможности за злоупотреби – именно десетките жалби от граждани до омбудсмана заради неправомерно искане за плащане на такса за избор на екип са причината за писмото му до премиера.

С две думи регламентирането на плащанията за избор на лекар и екип не решават проблема с плащанията „на ръка” в болниците, като в същото време представляват двойното плащане за същата услуга. Запазването на тази практика, но променянето на начина ѝ на финансиране – последната идея е това да става чрез осигуровка в частен здравен фонд, отново няма да разреши изначалните проблеми на системата, а нищо чудно и да създаде нови такива.

Вместо държавата да се чуди как да разрешава проблеми, които самата тя е създала, може би е крайно време усилията да се насочат към причината за тях. . Да се мисли, че средствата в системата на здравеопазване не стигат, е несериозно. Последните данни за България в  Евростат са за 2008 г. и показват, че разходите за здравеопазване в страната (вкл. администрация – държавна и частна, болници, диагностични лаборатории и т.н.) са много близки до средните в останалите страни в Европейския съюз (ЕС). Те са 6,9% от БВП за 2008 г., което е 87% от средното ниво на 22 страни на ЕС, за които има данни в Евростат[1]. В същото време разходите на болниците в България – 2,8% от БВП - представляват 95% от средните за тези страни. Ако има проблем, той е в неефективното харчене на тези средства, тъй като страни като Словакия и Финландия могат да предложат по-добра услуга, измерена чрез Европейския здравен потребителски индекс, само за съответно 2% и 2,7% от БВП.

И така остава да намерим начин да успокоим пациентите, че ще получат достатъчно внимание и качествена услуга. Тяхното притеснение е породено главно от презумпцията, че медицинският персонал в болниците не получава достатъчно високо възнагреждение. Това вероятно събужда асоциацията с шопските виждания: „Они ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим“. Най-лесният начин да се повиши качеството и количеството на свършената работа, е тя да се обвърже с възнаграждението, каквото е и предложението на Асоциацията на доброволните здравноосигурителни дружества. Т.е. заплатата на лекуващия лекар или възнагражденията на всички в лекуващия екип да бъдат обвързани с това колко работа са свършили. По този начин лекарите и екипите, които са по-търсени, ще получават по-високи заплати от тези, които са по-малко търсени, а последните ще имат стимул да подобряват работата си. Здравно осигурените лица и в момента имат право да си изберат лекар и екип, което е записано в чл. 4 на ЗЗО, а евентуална промяна на начина на определяне на възнагражденията на медицинския персонал няма да отмени това им право.

По този начин лекарите и екипите ще се стремят да вършат работата си по-добре, за да са по-търсени и съответно да получават по-високо възнаграждение. От своя страна пациентите също ще са доволни от това, че медицинският персонал се стреми да си върши по-добре работата. Всичко това звучи много хубаво, но голяма въпросителна остава управлението на болницата. Защото ако тя се управлява лошо, има недобро техническо оборудване и кара пациентите в нея да плащат консумативи и лекарства и да правят подаръци или дарения, последните пак няма да са доволни.

 


[1] Няма данни за Великобритания, Гърция, Ирландия, Италия и Малта