Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Защо очевидните реформи никога не се приемат?*

04.05.2012
Оцени тази статия:

Първи пример. Африканска държава харчи 4% от своя БВП всяка година, плащайки за изразходвания бензин, потребен от малката относително заможна прослойка в страната. Това би било достатъчен разход за удвояване на бюджета за публичното образование или трикратно нарастване на разходите за изграждане на болници –  услуги, предимно потребявани от бедното население. Един ден правителството решава да направи нещо за тази лудост. Това, което е следва е социално напрежение. Кой отива на протеста? Богатите, нали? Не, всъщност бедните водят демонстрацията.

Втори пример. Правителство от Латинска Америка купува правата за телевизионното излъчване на професионалното футболно първенство и излъчва мачовете безплатно. Това прави мъжете в държавата, които са болшинството от зрителите, изключително радостни. Жените, обаче, приемат този факт яростно, тъй като техните съпрузи ще бъдат „залепени” към телевизорите си по цяла седмица. Разходи за държавната хазна: около $250 милиона на година. Това е достатъчна сума за предоставяне на предучилищно образование на всяко дете от 2 до 5 годишна възраст, нещо което само заможни семейства могат да си позволят. Жените, разбира се, биха оценили високо такава грижа за децата им, още повече че по този начин биха могли да работят извън дома си. В крайна сметка обръща ли се женският вот срещу партията, управляваща страната? Повдига ли опозицията въпроса за преминаване от футболните разходи, към такива насочени към умственото развитие на децата? Не.

Трети пример. Европейска държава с голяма безработица решава да направи наемането и освобождаването от работа по-лесно. Очакванията, потвърдени от солидни доказателства, са че това би накарало компаниите да наемат повече, особено млади хора. Профсъюзите, в които членуват хора, които вече имат работа, са разярени. Правителството отстъпва, отлага и в крайна сметка се отказва от реформата. Безработните не получават право да се изкажат.

Четвърти пример. Най-властното правителство в света поддържа огромен бюджетен дефицит и трупа заеми, за да го поддържа. Това означава, че настоящото поколение потребява повече, отколкото произвежда и прехвърля разходите на следващото поколение под формата на по-висок национален дълг. Да, част от днешните разходи ще бъдат вложени в неща, които ще траят дълго – например инфраструктура. Но по-голямата от парите отиват за покриване на данъчни облекчения, безплатни лекарства и субсидии за строителството на жилища. Малко от всичко това носи полза на младите. Защо те не повдигнат този проблем?

И пети пример. Развита азиатска икономика ограничава, а понякога забранява вноса на ориз, въпреки че това е основната храна на населението в държавата. В следствие на това населението плаща 4 пъти повече за ориз, отколкото би могло. За средностатистическото семейство, това прави $400 на година по-високи разходи, само за да запазят работните места на местните земеделци.

Всички тези примери са извадени от действителността. Случват се и в момента и може да откриете стотици други по света (най-вероятно в момента се досещате за такъв пример и във вашата държава). Губещите във всеки пример – бедните, жените, младите, безработните, потребителите – не се организират в защита на интересите си. По някакъв начин, обществата толерират тези нарушения. Изглеждат като попаднали в плен на status-quo – някакво  установено на ниско равнище равновесие, което прави нещата по-зле за всички ни. Как така? Защо очевидно правилните реформи не се приемат? Защото зад всяко status-quo съществува сложна мрежа от интереси на хора, институции и компании, които биха били нарушени от промяната, и поради това я спират. Икономистите наричат това взаимодействие между губещи, победители и вземащите решения „политическата икономика” на реформите.

Разбира се, съществуват и начини за преодоляване на status-quo. Кризите, иронично, са сред най-ефективните причини за промяна. Беше нужен голям икономически спад, за да накара политиците навсякъде по света да фокусират вниманието си върху регулирането на банките. Може би трябва да се случи някаква глобална катастрофа, която да ги накара да обединят сили срещу климатичните промени. Не точно пътят към реформи, който бихте желали.

Друг начин за изход от тази задънена улица е чрез трансформаторско водачество. От време на време, обществата намират някой, който ги вдъхновява, който е различен, който разбира ежедневието на хората и може да им демонстрира своята визия за по-добро бъдеще. Ако имате късмет, тази визия може да се превърне в реалност. Но човек никога не знае какво да очаква от вдъхновяващите лидери – замислете се, за колко личности които стартират добре и завършват добре, се сещате?

Може би технологията е по-надеждна, но все още непредвидима, променяща сила. Изобретение или откритие може да преобърне политико-икономическата игра с главата надолу. Мобилните телефони разрушиха доминантната позиция на старите телефонни гиганти. Мрежата действа в същата посока към някога всемогъщите вестници. Същото се наблюдава и при безпилотните самолети. Представете си какво ще се случи с петролните компании (и богатите на петрол държави) в деня, в който намерим по-евтин начин да захранваме автомобилите си?

И все пак, има ли по систематичен подход за събуждане на обществото? Да, информацията. Както може би се досещате, повечето status-quo се градят на невежеството. Когато хората разберат колко пари правителствата им харчат или дават на богатите, или огромните привилегии които профсъюзите получават, или колко по-евтини могат да бъдат вносните стоки, техният гняв отприщва волята за промяна. Опозиционните политици – особено онези, които не печелят от status-quoразпалват този гняв. Социалното недоволство избухва и играта започва отначало докато не се установи ново, по-добро, равновесие. Всичко, което е необходимо е знанието да достигне до обикновените хора. Слава на интернет!

 

* Статията е превод на материала на Marcelo Giugale “Why Do Obvious Reforms Never Happen? The Political Economy of Things, публикуван от “The Huffington Post” на 26 април 2012 г. Оригиналният текст на английски е достъпен тук. Преводът е на Климент Стефанов, стажант в ИПИ.