Заплатите в България

Работната заплата представлява един от основните източници на доход за българите. Според изследвания на Националния статистически институт над 50% от дохода на домакинствата е от работна заплата. Това естествено показва, че работната заплата сама по себе си не е точен измерител за цялостното равнище на текущи приходи, но все пак тя е един достатъчно убедителен показател, който ни дава сравнително надеждни данни за изследване.

От какво зависи работната заплата?

Най-общо работната заплата се свързва с производителността на труда на отделния работник. Връзката е права – когато производителността на труда расте е логично да расте и заплатата. Има проблем обаче с измерването на производителността на труда и по тази причина ще представим няколко концепции за това.

Стойностната производителност е способността да се произвеждат неща, които имат стойност за някого. Тази концепция е изцяло субективна и отразява използването на ресурсите за задоволяване на нуждите и желанията на потребителите. Тъй като е субективна, стойностната производителност не може да бъде измервана.

Пределната стойностна производителност (ПСП) представлява приноса на единица от даден фактор за производствения процес. Тя се изразява в пари и се определя от два елемента: физическия продукт, произведен чрез още една единица от фактора (пределна физическа производителност) и от оценката на потребителите за продукта.

В пазарния процес предприемачът се опитва да оцени ПСП и договаря само допълнителната единица от даден фактор срещу цена, която счита, че ще я компенсира. Тъй като производствените фактори се заплащат преди да бъде продаден продуктът, ПСП ще бъде дисконтирана с лихвен процент и така се получава дисконтираната пределна стойностна производителност (ДПСП).

Когато продуктът се произвежда и продава на пазара, потребителите го оценяват и плащат някаква цена за него. Тогава на практика се разбира колко сполучлива е преценката на предприемача. Ако той надцени ПСП на единица фактор за производство, той ще загуби. В противен случай той ще има възможност да го използва при производството на по-голяма ДПСП и ще реализира предприемаческа печалба.

В този процес на печалби и загуби всеки неспецифичен фактор има тенденцията да струва колкото е дисконтираният му паричен принос за крайния продукт. Това означава, че на всеки работник се плаща толкова, колкото ценно е произведеното от него за потребителите.

Как точно работи този механизъм? Нека си представим случай, когато предприемач наеме един час труд от работник, за да се произведе някаква стока и количеството от нея се увеличава с единица и след една година може да бъде продадена за 100 лв. Лихвеният процент е 10% за година и предприемачът преценява, че ДПСП на работника е 90 лв. Ако на работника се платят по-малко от 90 лв. – например 50 лв. – предприемачът ще реализира голяма печалба. Тогава той и останалите предприемачи ще имат стимул да поискат повече труд от работника, за да произведат повече стоки. Следователно заплатата на работника ще расте заедно с предлагането на стоката, докато цената и пада. Този процес води до изравняване на заплатата на работника с неговата дисконтирана пределна стойностна производителност. Обратното се случва, когато заплатата е по-висока от ДПСП.

Производителността на труда се дефинира като паричната стойност на производството разделена на броя работни часове. Има няколко проблема с тази концепция. От една страна, няма смисъл в това да се агрегират хетерогенни единици, каквито са работните часове, тъй като съществуват различни типове труд. От друга, абсолютната производителност на всеки фактор е нула, защото и други фактори трябва да се използват, за да се създаде продукт. Не е възможно да се отнесе абсолютна производителност към какъвто и да е фактор или група фактори, тъй като всички фактори са необходими за производството. Производителността може да се разглежда само като пределна величина и точно това правят предприемачите на пазара в стремежа си да достигнат най-голяма печалба.

Следователно средната производителност каквато е “производителността на труда” не е важна за предприемачите, които мислят за пределните величини. А именно да наемат (или да освободят) един или повече допълнителни работници. Техният принос за крайния продукт (ДПСП) е тази, която е важна. Средната производителност, получена чрез разделяне на работните часове, е икономически неуместна.

След това обяснение на механизма, според който се формират заплатите, ще разгледаме последователно развитието им в частния и в публичния сектор през последните няколко години.

Частен сектор

Използваме официални данни от Националния статистически институт за средната годишна работна заплата на наетите лица по трудово правоотношение. Тези данни не обхващат цялата работна сила в частния сектор, тъй като от тази група са изключени лицата със свободни професии и едноличните търговци. За съжаление статистическите данни за тези групи не са достатъчно надеждни и не дават възможности за анализ.

Като цяло тенденцията през последните години е официалните заплати в частния сектор да са значително по-ниски от тези в обществения. Средната заплата представлява около 70% от тази в обществения през последните пет години. Тук обаче, трябва да имаме предвид, че данните за частния сектор биха могли да не са съвсем точни. В частния сектор делът на опериращите в сивата икономика фирми е много по-голям. Това се потвърждава от скорошно представително проучване на НЦИОМ, според което около 90% от работещите в обществения сектор се осигуряват върху цялото си брутно трудово възнаграждение, докато в частния сектор това се случва с около 41%. Също така около 22% от работещите в частния сектор изобщо нямат договор. Следователно имаме основания да смятаме, че действителното равнище на заплатите е значително по-високо и е възможно дори да надвишава това в обществения сектор.

Повишението на заплатите се случва относително равномерно от 2000 г. насам. Средният номинален растеж е около 8.5% годишно, докато в реално изражение (дефлирани с индекса на потребителските цени) заплатите в частния сектор нарастват средно с 2.9% годишно. От това следва заключението, че темповете на нарастване на реалната заплата не са високи и процесът на конвергенция на заплатите в България към тези в Европейския съюз протича бавно. Позитивното развитие може да се търси в относително ниското нарастване на разходите на работодателите за труд и следователно запазването на конкурентоспособността на българските фирми.

През периода 2001-2004 г. най-висок номинален растеж на работните заплати е постигнат секторите на транспорт, складиране и съобщения (73%), здравеопазване и социални дейности (68%) и образование (49%). Причината за това можем да търсим в либерализацията на тези отрасли – развитието на телекомуникационния сектор и приватизацията на БТК, икономическото развитие в страната, което предполага по-високо търсене на транспортни услуги, както и повишаване на доходите на някои групи хора, които имат повече възможности и търсят по-качествени услуги от предоставените от държавата като частно образование и здравеопазване.

Отраслите с най-нисък растеж на заплатите са добивна промишленост (12%), селско, ловно, рибно и горско стопанство (19%), преработваща промишленост (22%). Този номинален растеж не е достатъчен да компенсира натрупаната инфлация през периода (около 23% по данни от НСИ) и по тази причина тук се наблюдава реално понижение на заплатите.

Обществен сектор

Изменението на заплатите в обществения сектор е подобно на това в частния през последните години. Растежът тук – съответно номинален от 8.6% и реален от 3% – почти не се различава от този в частния. Причините за това са няколко. Първо определянето на заплатите в обществения сектор влияе до голяма степен на тези в частния. Когато се повишат заплатите в обществения сектор, което е свързано с искания от страна на синдикатите или пък с предизборни цели, това оказва натиск върху частния сектор да предложи също по-високи заплати за да може да запази работниците си. Ако те могат да получат по-големи възнаграждения в обществения сектор е логично да поискат да се преместят. Само че като цяло ефективността на обществения сектор е по-ниска от тази в частния и по тази причина без икономически основания се пренасочват ресурси към по-слабо производителното им използване и по тази причина се намалява икономическият растеж.

За периода 2000-2004 г. най-висок е растежът при финансовото посредничество (88%), здравеопазване и социални дейности (56%), държавно управление, задължително обществено осигуряване (41%), образование (39%). Докато при първия отрасъл има значително позитивно развитие през наблюдавания период като цяло (вследствие от приватизацията и валутния борд) и това ни дава основание да допуснем същото за публичния сектор, то при останалите три се наблюдава липса на реформи и запазване или влошаване на качеството на предоставяните услуги. През последните години има трайно нарастване на служителите в бюджетната сфера, което обаче не води до по-добро образование, здравеопазване или до по-ниски разходи за работа с администрацията. Именно тези сектори се нуждаят от реформиране и повишението на заплатите в тях няма да реши проблемите. Насоката тук трябва да бъде към преминаване към пазарните принципи като приватизация на училища и болници, въвеждане на ваучерна система в образованието, премахване на монопола на Националната здравноосигурителна каса и възможност задължителното осигуряване да се извършва в частни фондове.

Като равнище най-високи са заплатите отново при финансовото посредничество (11066 лв.), в добивната промишленост (6432 лв.), в производството и разпределението на електроенергия, газ и вода (6430 лв.). Обхванатите в тези отрасли дейности не са типични функции на държавата и не съществува необходимост те да бъдат в обществения сектор. Това е осъзнато до известна степен от управляващите и по тази причина беше извършена приватизация във финансовата сфера и при електроразпределението, но в останалите сектори се наблюдава отказ от предприемането на реформи и това води до по-нисък растеж при тях.

Като обобщение можем да кажем, че заплатите в частния сектор се определят в зависимост от полезността на стоките и услугите, които се произвеждат с труда на съответния работник, докато тези в обществения зависят от други фактори като политиката на управляващите и силата на синдикатите. Двата сектора активно си взаимодействат като необоснованото повишение на заплатите в обществения сектор може да навреди на ефективността и конкурентоспособността на частния. Пътят за повишаване на заплатите в обществения сектор е чрез извършване на реформи, които да го направят по-ефективен, като се приватизират несвойствените дейности, като се подобри качеството на предоставяните публични услуги и се съкратят ненужните работни места. Само по този начин може да се осигури повишаване на заплатите, което е съобразено с резултатите от положения труд и не е в ущърб на данъкоплатците.

Таблица 1: Средна работна заплата на наетите лица

Източник: Национален статистически институт

Таблица 2: Средна реална работна заплата на наетите лица (дефлирана с индекса на потребителските цени)

Източник: Национален статистически институт

–––––––––––––

*Статията е публикувана за първи път в списание “Лидер”.