Законопроект за потребителския кредит

Членството в Европейския съюз, освен с редица стимулиращи икономиката обстоятелства като свободно движение на стоки, услуги и капитали[1], е свързано и със задължителна хармонизация на законодателството между страните в много голям брой области.

Едно от последните обсъждани изменения на националната правна рамка по изискване на ЕС е въвеждането на новата директива за потребителските кредити[2]. Както е редно, Министерски съвет внесе необходимите изменения (под формата на законопроект за потребителския кредит), които по-рано тази седмица бяха приети на първо четене от Икономическата комисия на парламента.

На първо място, уместен е въпросът: след като в България и в момента съществува Закон за потребителския кредит (приет през 2006 г. отново съгласно ангажиментите към ЕС) и той не се отличава съществено от подготвения проектозакон, защо не бяха подготвени единствено необходимите изменения, доколкото като цяло това би изисквало по-малко усилия и би станало по-бързо[3].

В по-общ план, също така е правилно да се попита защо за пореден път в България се подготвят норми, които в последствие ще бъдат приети, без да е направена, каквато и да било оценка на очакваното им въздействие.

По няколко важни въпроса от законопроекта въобще не е ясно дали нетния ефект ще е положителен или по-скоро не. Това са най-вече следните моменти:

1) Разпоредбите на законопроекта предоставят право на потребителя по всяко време да погаси изцяло или частично своите задължения по договора за кредит и кредиторът не може да откаже изпълнението на предсрочното погасяване. Освен това, потребителят има право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора.

Тези разпоредби са изискване на директивата и съответно трябва да бъдат въведени в българското законодателство (освен ако България не договори друго). Най-вероятно обаче, намесата в индивидуалното ценообразуване на кредитиращите институции, в случая за предсрочно погасяване, ще намали възможностите за конкуренция между тях и ще доведе до по-високи такси или лихви при отпускането на потребителски или други видове кредити.

2) При забавяне на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Кредиторът също не може да откаже да приеме частично плащане по потребителски кредит.

Отново, част от посочения текст представлява директна намеса в формирането на тарифи за забава от страна на кредитните институции (обезщетението не може да надвишава законната лихва), което ограничава възможностите им да се конкурират помежду си. Трябва да се отбележи, че като цяло в сегмента "кредитиране" полето за конкурентна изява на кредитиращите компании и без друго не е голямо – лихви, някои такси, които не са унифицирани, рекламни послания и именно условията за предсрочно погасяване, забава и подобни[4]. Т.е., всяко допълнително стесняване на това поле, със сигурност ще резултира в по-високи удръжки, там където все още е възможно, от получателите на потребителски кредити или друга група клиенти.

3) В рамките на 14 календарни дни потребителят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор за кредит. Потребителят връща на кредитора главницата и заплаща лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни считано от изпращането до кредитора на уведомлението за упражняване правото на отказ.

Кредиторът няма право на никакво друго обезщетение от потребителя в случай на отказ освен обезщетение за невъзстановимите разходи, платени от кредитора на администрацията. Текстовете са задължителни според Директивата, въпреки това трябва да се отбележи, че отново е налице директна намеса в тарифирането чрез неговото унифициране.

Независимо дали става въпрос за българския или европейския законодател, икономическият анализ трябва да предхожда създаването на правила. Както показва и настоящия случай, поне в няколко аспекта, целесъобразността на приетите норми е спорна или такава въобще няма. Това, което обикновено се случва в такива моменти е потребителите да започнат да плащат повече по линия на по-ограничената конкуренция, по-високите административни разходи (в случая за кредитиращите институции) или чисто и просто по-високите разходи за една категория потребители да се компенсират за сметка на друга.

 

 


[1] За момента не считаме, че движението на българи с икономически мотиви в целия ЕС е свободно

[2] Директива 2008/48/ЕО, достъпна на български на адрес: http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2008:133:0066:0092:BG:PDF

[3] Разгледаните аспекти в статията са в контекста на членството на България в ЕС и произтичащите от това членство ангажименти. Наличието на над 30 банки в България и много други небанкови институции, които отпускат потребителски кредити гарантират много високата конкурентност на кредитния пазар. При отсъствието на категорично установен пазарен провал, какъвто е този случай, може да се твърди, че пазарното саморегулиране работи достатъчно добре, поради което регулаторната намеса не е оправдана.    

[4] При привличането на депозити, ситуацията е по-различна – освен споменатите лостове, налице са и редица показатели като капиталова адекватност, ликвидност и др., които могат да се използват и като знак за конкурентно предимство. В сегмента кредитиране, те са без значение.

 


Свързани публикации.