Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Задава ли се Епизод II на следприватизационния тормоз?

14.12.2006
Оцени тази статия:
Word Format (Word Format)

Агенцията за следприватизационен контрол (АСК) постави публично искането си за повече власт върху бившата държавна част от стопанството. Най-общо хората от АСК поискаха законови промени, които да позволят принудителното изпълнение на приватизационните договори да става без съдебно решение, както и да осигурят достъп на АСК до банковите сметки на купувачи, които счита за "некоректни". Разбира се, формалната аргументация на предложенията е очакваните повече приходи в хазната - приходи, които биха дошли от по-бързото и по-ефективното изпълнение на парични задължения и плащане на неустойки по неизпълнение клаузи от договорите за приватизация. Беше обявено, че държавата има вземания за около 1,2 млрд. лв., произтичащи от неизпълнение на приватизационни клаузи. Изобщо аргументацията е насочена и към "интереса на обществото", и към справедливостта в приватизацията. В последна сметка, купувачите са избрани пред други именно заради обещания в договора, които сега трябва да се изпълняват.

Договорите трябва да се спазват. В това отношение не може да има изключение. Приватизационните договори поставят купувач и държава в частно-правно отношение, споровете по което по принцип се решават от съда. Принудителното изпълнение на задълженията на купувача може да стане само след решение на съда в полза на продавача. Това е така сега, което очевидно не устройва АСК, която трябва да следи спазването на договорите. Администрацията се оплаква от бавен съд и неефективно изпълнение на договорните права. Затова поне на пръв поглед искането за промени изглежда основателно.

Следприватизационният контрол като административна практика се роди в някакъв смисъл спонтанно. Това стана още по времето на стария закон за приватизация (или Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия), който не даваше на администрацията такава функция. Контролът се роди, защото приватизиращите органи трябваше да следят изпълнението на частно-правните отношения между държавата и новите собственици на приватизирани предприятия. Всъщност основата на тези отношения бе Закона за задълженията и договорите, което означаваше, че приватизиращите органи като страна по сделка решават какво да има или няма в един договор за приватизация. Тогава, както и сега, преобладаваше мнението, че приватизацията е процес на "развиване на предприятията" или нещо такова. Затова договорите за продажба на държавна фирма бяха сложни, а изпълнението им от купувачите - обвързано с бизнес планове, които включваха най-различни показатели. (В ИПИ познаваме практиката на приватизиращите органи в детайли въз основа изследването Оценка на системата за следприватизационен контрол в България)

Сложните договори, които включваха най-различни неценови ангажименти (различни от цена и плащане - например заетост, инвестиции, запазване на търговските марки) наложиха администрацията да се занимава с мониторинг на дейността на бившите държавни фирми. После контролът бе формално одобрен от парламента с новия Закон за приватизация и следприватизационен контрол. В момента контролът има отношение към всички бивши държавни фирми, за които още не са изтекли сроковете за пост-приватизационен мониторинг.

Както и преди да се роди АСК, така и сега следприватизационият контрол си остава рожба на стремежа на държавата да запази контрол над ресурсите в стопанството. Донякъде резултат от недоверие към пазара и предприемачите, донякъде - резултат от стремеж към облагодетелстване, моделът на приватизация ограничи свободата на новите собственици да преструктурират предприятията, да осигурят по-висока производителност и съответно по-високи доходи. Тази смесица между приватизиране и "социално програмиране" доведе до абсурдната ситуация днес: бившите държавни ресурси са уж частни, но държавата има някакви права при управлението им.

Истината е, че в практиката приватизационните неценови задължения рядко са сериозна пречка пред управлението на компаниите. Самите приватизатори изглежда осъзнават, че за някои компании няма друг начин да оцелеят освен премахването на някои ограничения от съответния приватизационен договор. Затова анексирането на договори по традиция ставаше сравнително лесно - другото в повечето случаи би означавало ренационализация. Държавата не може да осигури заетост, инвестиране и развитие на икономиката и това се разбира от повечето държавни чиновници. Контролът следователно си остава формална процедура, възможност за административна принуда и вероятно понякога рекет срещу новите собственици.

Предложенията на АСК ще увеличат възможностите за административна намеса в бившите държавни фирми. Очакванията, че така ще се съберат значително повече пари са нереалистични. Препоръчваме, вместо свободата на администрацията, да се увеличи свободата на предприемачите. Както не веднъж сме писали, за да се реши проблемът със справедливото третиране, най-доброто решение е всеобщо анексиране на досега сключените, които да премахнат неценовите ангажименти. Може би още по-важното е, че това ще увеличи свободата на новите собственици да променят бившите държавни предприятия, да насочат ресурсите към по-производителни дейности.

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!