Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Заблуди, груби лъжи и икономически популизъм

09.01.2007
Оцени тази статия:

Инжектиране на покупателна сила чрез разтягане на заплатите, за да се съживи хилава икономика; изсмукване на богатите, за да се помогне на бедните и раздаване на помощи на “развиващите се” страни, за да се намали потока на нелегални емигранти към развитие свят – всичко това са фалшиви обещания, които звучат достатъчно добре, че им се вярва.

Тези и други груби лъжи, изложени понякога на статистически език са израз на разпространената, макар и никога не потвърдена, вяра, че добре подредени числа могат да подкрепят почти всякакво послание.

Щедрите обещания за това какви чудеса създава икономическата политика имат различна, но еднакво учудваща способност да подвеждат не само широката публика, но и самите разпространители на фалшиви послания. Ето една история, която показва как това става.

“Синдромът Якубович”

През 1970 бях в Израел, като една от целите ми бе да разбера каквото мога за стопанските перспективи и политика на тази страна. Инфлацията галопираше. Имах разговор с двама смущаващо умни банкери. Приказката се завъртя около фалита на един доста известен предприема, да го наречем “Якубович”. Изразим съмнение, че някой може да банкрутира като трупа дългове при висока инфлация.

“В нормална обстановка това не би се случило”, отговориха ми моите събеседници; но аз не съм бил познавал “Якубович”. Една от случките, които ми разказаха за него гласи: въпросният господин се припича на слънце край басейн в йерусалимски хотел, във водата шумно си играят деца и му пречат да си почива. За да си осигури тишина, “Якубович” им казва: “ей, деца, защо не отидете в ресторанта – там раздават бисквити и бонбони!?” За известно време се възцарява спокойствие, но децата се връщат разочаровани; “Якубович” си облича хавлията и си тръгва. “Къде отиваш?” – питат го децата. “В ресторанта – отговаря той – казват, че там раздавали бисквити и бонбони”.
Може да се каже, че съществува нещо като “синдромът Якубович”: някой, обикновено политик или финансов деятел, лъже или обещава нещо невъзможно, за да си спечели подкрепа; не малка част от публиката е наивна и вярва на лъжата. Като вижда, че му вярват, политикът и деятелят започват да постъпват така, сякаш сами да си вярват. Изходът в края на краищата е разочарование за всички.

Покупателна сила

Характерно обещание, свързано с този синдром, е, че “покупателната сила се предоставя на масите” от политиците и законите, особено когато икономиката е слаба и работи под възможностите си. Един вид пространството между действителното и възможното представяне на икономиката се прахосва. Ако действителното производство би могло да издигне до възможностите си, милиардни ресурси биха били разпределени за различни блага, желанията на нуждаещите се биха били задоволени и проекти, обслужващи “обществения” интерес биха били осъществени.

Подвеждащото обещание е, че за да се случи всичко това покупателната сила трябва да нарасне до равнището, необходимо да се купи произведеното от въпросния потенциал. И от него се прави извода, че тази сила трябва да се връчи “на народа”.

Класически пример на подобен подход е политиката на президента на Бразилия Кубичек (1956 – 1961), който издава указ да се удвоят всички заплати и надници. Не е нужно да се спомената, че тогава в Бразилия се удвояват и всички цени, но произведеното количество стоки по никакъв начин не иска да се удвои.

Днес различни политици на власт и в опозиция се опитват да подпомогнат покупателната сила на населението чрез законово налагане на минимални заплати, по-щедри пособия по безработица и по-големи плащания за пенсии, въодушевявайки профсъюзите да искат в атака по-високи заплати и принуждавайки промишлеността да отговаря на тези искания. Онова, което се случва е, че търсенето е достатъчно само да закупи старото непроменено равнище на производство, но не някое по-високо, което още не е възникнало. Ако случаят не е такъв, то това би се случило, защото старото равнище на производство не е било в равновесие и би се увеличило по тъй или иначе собствени закономерности. Идеята, че по-високите разходи достигат до по-високото равнище на покупателната сила произтича от объркването на търсенето и производството при текущи цени с реалното търсене и производство.

За разлика от обещанието за “увеличаване на покупателната сила”, която всъщност казва, че създава от нищо нещо, една друга лъжа, свързана с описания синдром – че като се изцедят средства от богатите, ще се помогне на бедните, е свързана с използването на действителни ресурси и не е изцяло изпразнена от съдържание. Но тя е измамна в тълкуването на ресурсите, които подлежат на такова прехвърляне.

Очевидно само част от дохода на богатите може да бъде иззета и спокойно дадена на бедните за потребление, без да бъде разтроено съотношението между спестявания и инвестиции в дадена икономика и това частта, с които богатите намаляват своето потребление в резултат на по-високия данък, въведен с презумпцията да им “изцеди” дохода. Ако обаче “богатите” решат да поддържат равнището на своето потребление и вместо това съкратят своите инвестиции, “бедните” ще могат да потребяват повече само за сметка на по-малкото ресурси, насочвани за инвестиции. Действителният резултат от по-високите данъци без съмнение ще бъде намаляване и на инвестициите, и на потреблението от страна на “богатите”, като при това инвестициите ще бъдат орязани повече. И това не е резултат, който помага на бедните, освен за най-кратък период от време.

Помощи за развитие

Корупционно натоварена версия на същия синдром е защита на помощи за развитие. Едно малко малцинство от професионални икономисти работи на временен консултантски договор или с донори, или с правителства, които искат такава помощ. Някои от по-известните дори получават постоянен договор или дори получават средства да учредят собствени организации с цел подпомагане на развитието. Можем само да гадаем дали някой от тези хора действително е убеден в онова, което върши, дали вярва, че помощта няма да бъде открадната, прахосана и че опрощаването на дългове няма да доведе до натрупването на нови такива. Мнозина очевидно не са искрено убедени. Но всички са вътрешно заинтересовани потоците от помощи да не спират и да се увеличават. Това е почти неизбежно за тези “икономисти на развитието”, защото всекидневната работа в тази област на нещо, което те знаят, че е лъжа, с течение на времето създава интерес от самите помощи и желание другите да вярват, че те са действително хубаво нещо.

И получателят на помощи, и донорът трябва да бъдат убедени, че мозайката предложения и оценки на проекти, изискващи прехвърлянето на огромни суми, ще даде като реален резултат някакви бисквитки и бонбонки на икономическото развитие. Убеждавайки тези две страни, икономистите убеждават също и себе си и са все повече склонни да действат според принципа “желаното е действително” въпреки тъжната и горчива история на помощите за развитие.

Едно особено изкривяване на изкуствена вяра изисква специално внимание. Европа все повече изглежда сериозно разтревожена от потока нелегални емигранти, достигащи крайбрежните територии на Испания, Италия и Гърция и придвижващи се на север. Недоразвитите страни и техните защитници сега проповядват, че, ако те са били подпомогнати да се измъкнат от бедността, хората от тези страни биха били убедени да си стоят у дома и нелегалната имиграция би намаляла или направо секнала. Но ако се помпат помощи, например в образованието, може би хиляди ще бъдат въодушевени са останат в страните си, но стотици хиляди ще желаят още по-силно на напуснат и отидат в по-цивилизовани страни.

----------------------------------------------------------------------------

(1)С известни съкращения препечатване тази статия от Септемврийския бюлетин на Библиотеката по икономика (www.econlib.org/library/Columns/y2006/JasayYakoubovich.html) в превод на Красен Станчев. Препоръчване следните книги на Де Жасе: Държавата (Оксфорд, 1985), Общественият договор и свободните търсачи на облаги (Оксфорд, 1989), Против политиката (Лондон, 1997) и Справедливостта и нейните околности (Индианаполис, 2002).