Всеки да спестява в лична сметка*

През последните 2-3 месеца усилено се говореше за евентуалните промени в пенсионната система, но на всички беше ясно, че реалният дебат ще започне едва когато правителството излезе с официални предложения и разработени варианти. Досега дебатът се водеше на сляпо, тъй като не се знаеше какво замислят различните работни и консултативни групи, но ето че нещата се промениха и голяма част от идеите бяха представени пред обществото.

Донякъде очаквано, но не съвсем оправдано, централно място в общественото пространство заеха идеите, обвързани с пенсионната възраст и трудовия стаж. Тук варианти има няколко, но за да намерим най-добрия, трябва да си дадем сметка, че няма една- единствена правилна възраст за пенсиониране.

Всяко решение, обвързано с намирането на точен праг за пенсиониране, било то на 50-, 60- или 70-годишна възраст, е обречено на неуспех и ще бъде източник на напрежение и проблеми.

Хората са различни в своите предпочитания, както и в изборите, които правят в живота си, така че правилната възраст за пенсиониране е тази, която отразява тези предпочитания и е плод на някакъв избор. Казано по-кратко, пенсионната възраст трябва да бъде гъвкава. Ако искаш – се пенсионираш по-рано, но при по-ниска пенсия. Ако пък искаш да работиш повече, то се пенсионираш по-късно и пенсията ти е по-висока. Подобна схема не би ощетила никого, а по-скоро би дала повече избор на хората, тоест би отразила по някакъв начин техните предпочитания.

Факт е, че част от направените предложения са именно в тази посока, но в същото време звучат някак усложнено, при все че поставят и доста тесни рамки за избор. "Радикалният" вариант на правителството всъщност звучи доста консервативно.

Ако оставим настрана пенсионната възраст, можем да се съсредоточим към същинската част на реформата…

Многократно сме заявявали, че проблемите в българската пенсионна система са структурни и не се крият в детайлите. Пенсионната възраст, годините стаж, че дори и самата пенсия са отделни компоненти на една система, която е тотално сбъркана и резултатите са видими за всички ни. За да илюстрираме провала на системата, е достатъчно да споменем три прости факта: 1) тези, които плащат осигуровки, са убедени, че плащат много (и са прави); 2) тези, които получават пенсия, са убедени, че получават малко (и те са прави); 3) вноските на едните далече не стигат за пенсиите на другите и държавата запълва дупката с приходите от други данъци (основно ДДС и акцизи, които се плащат от всички).

Тази система не само че не работи, но и наслоява постоянно напрежение в обществото ни и противопоставя по грозен начин работоспособното население, от една страна, и пенсионерите, от друга. Така че промяна е нужна, при това структурна, а не в детайлите.

Структурната промяна може да бъде само в една посока – постепенното изоставяне на този модел и преминаването към модел, в който няма трансфери, а лични спестявания – всеки спестява в своя лична пенсионна сметка.

Така няма да има зависимост и напрежение, а избор за всеки един от нас.

Тъй като системата в България е смесена, тоест по-голяма част от осигурителните вноски отиват в държавата, но пък има и вноска към частен фонд, то истинската реформа очевидно се крие във вноските.

За да разчитаме на личните пенсионни сметки, вноските към тях трябва да бъдат повече от сегашните 5%, които едва ли биха били достатъчни за да осигурят старините ни. Така реформата би следвало да придобие горе-долу следните измерения: по-висока вноска за личната сметка в частния пенсионен фонд и по-ниска вноска за държавния пенсионен фонд.

Това би осигурило прехода от едната към другата система.

Подобна философия е залегнала и в част от предложенията на работните и консултативни групи. Едно от тях звучи обещаващо и на практика е идентично по своята логика на направено от мен предложение още в средата на 2009 г.

Идеята е вноската на работника да отива в частния пенсионен фонд, а вноската на работодателя да отива в държавния. Няма спор, че и двете вноски в края на краищата падат върху раменете на работника (облага се трудът), но все пак едно такова разделение би опростило системата.

Към момента работодателят плаща 6,1% вноска към държавата и 2,8% към частния пенсионен фонд (от брутната заплата). В същото време работникът плаща 4,9% вноска към държавата и 2,2% към частния пенсионен фонд (от брутната заплата). Така общата вноска се равнява на 16% от брутната заплата – 8,9% за работодателя и 7,1% за работника.

Вижда се, че системата е безсмислено усложнена с тези разпределения на вноски. Много по-просто би било цялата вноска на работника да отива в частния пенсионен фонд, а тази на работодателя да отива към държавата. Така всичко, което работникът вижда като платени осигуровки за пенсия във фиша си в края на месеца, ще отива в личната му сметка. Това, което остава "скрито" за него (вноската на работодателя), ще си отива в държавата.

Подобна промяна не изисква почти никакви усилия, а в същото време би опростила системата и би я направила далече по-разбираема за осигурения. В същото време това дава и възможност за увеличаване на вноската към частния пенсионен фонд, както и поставя основите за по-нататъшно развитие на реформата. Спокойно може от 2011 г. работникът да внася 7% в личната си сметка, а работодателят – 8% към държавата (така общата тежест се намаля едва с 1%).

Наред с всичко това обаче крайно неподходящо звучи идеята за създаване на нов фонд и съответно нова осигурителна вноска "достойни старини". И сега си имаме предостатъчно фондове и вноски и по-скоро трябва да мислим за тяхното намаляване, отколкото за нови. Не може за всеки проблем (или потенциален такъв) в държавата да се създава отделен фонд и да се плащат отделни вноски. Държавата преразпределя достатъчно голяма част от парите ни, така че може да си финансира всякакви програми и без да ни облага наново.

Логично е хората да се осигуряват за старините си, както и за здравето си, но спираме дотук. Оттук нататък всичко може да бъде поставено под въпрос, особено като говорим за задължително осигуряване. Та ние и сега си имаме още 4 други фонда и съответно вноски – това са фонд "Общо заболяване и майчинство", фонд "Безработица", фонд "Трудова злополука и професионална болест", както и фонд "Гарант". Вноските за тези фондове са над 5% от брутната заплата! Ето откъде може да дойде намаляването на осигурителната тежест – нека тези фондове си ги има, но да се финансират изцяло от бюджета и въпросните осигурителни вноски да отпаднат.

Хубава е идеята с влизането ни в еврозоната част от фискалния резерв да отиде в Сребърния фонд. Въпреки това е крайно време да се дефинира за какво точно ще бъдат използвани тези пари. Знае се, че ролята на фонда е да гарантира устойчивостта на пенсионната система, но това може да означава много неща. Ако фондът служи не просто за евентуални доплащания на пенсии, а за да подпомогне реформата на пенсионната система, то идеята би била подходяща.

Всяко едно от дискутираните предложения може да се превърне в реалност още от следващата година. Проблемите трябва да се решават на момента, няма нужда да чакаме 2012 и тепърва да започваме реформите.

 

* Статията е публикувана за първи път във в-к „24 часа" на 27 януари 2010 г. Оригиналният текст можете да намерите тук


Свързани публикации.