Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Висша глупост

Автор: Петър Ганев / 11.05.2007
Оцени тази статия:

През 1999 г. се подписва Болонската декларация за създаване на общоевропейско образователно пространство за висшето образование. Този документ, който се оказва повратна точка в развитието на висшето образование в Европа, е подписан от 29 страни, сред които и България. Тази декларация ясно очертава нуждата от все по-голяма независимост и автономия на университетите, като основен фактор в развитието на Европа.

Провалена реформа

Само преди няколко часа българското правителство показа, че по никакъв начин не възприема тези ценности. Според гласуваните на второ четене промени в Закона за висшето образование университетите няма да могат да определят сами таксите и бройката на приеманите студенти (това означава, че тук просто няма промени), но за сметка на това към всяко държавно училище ще се създаде съвет на настоятелите, в когото влизат външни за университетите лица. Създаването на тези настоятелства беше широко коментирано в общественото пространство през последния месец, но общо взето никой не успя да обясни за какво точно са нужни тези настоятелства (създадени чрез закон, не по инициатива на самото учебно заведение) и как така кореспондират с идеята за независимост и автономия на университетите? Какво според вас може да прави един съвет на настоятелите, освен да „настоява" за разни неща?

Въпреки че намесата на подобен съвет в управлението на университетите влиза в сериозен конфликт с автономията на академичната общност, не тази промяна беше в центъра на вниманието. Цялата дискусия за реформа във висшето образование тръгна от самия министър на образованието Даниел Вълчев и идеята за даването на свобода на университетите сами да определят таксите и бройката на приеманите студенти. Всъщност това беше и оправданието за създаването на съвета на настоятелите. Нека висшите училища имат по-голяма свобода и да могат да се конкурират свободно, но за да не оплескаме нещата, дайте да създадем един съвет на настоятелите, който все пак да наблюдава и ограничава тази „свободия". На пръв поглед (а и на първо четене в парламента) изглеждаше, че тази позиция уравновесява всички гледни точки и интереси. Нещата обаче се оказаха съвсем други.

Отново за таксите

Откъде дойде този страх от покачването на таксите? Ако има нещо, което пресече желанието за промени във висшето образование (ако въобще е имало такова желание), то това безспорно е шумът, който се вдигна около евентуалното покачване на таксите. Едва ли не, студентите, които искат да станат лекари, трябвало да заплатят около 4000 лв., защото толкова била издръжката на един студент по медицина. Издръжката може и да е толкова, но сякаш всички забравят, че правото на университетите да определят по-високи такси, не означава веднага намаляване на държавната субсидия за един студент. Университетите пак ще бъдат финансово осигурени, дори и да не покачат таксите. А дори и първокурсниците в УНСС знаят, че има нещо, което се нарича равновесие между търсене и предлагане, и никой не може да си позволи да поставя нереално високи цени за каквото и да е било. Определено ще има университети, които ще покачат таксите си, но това ще кореспондира директно с качеството на обучение. Това отношение към проблема е все едно да те е страх, че Джордж Майкъл ще дойде да изнесе концерт в България, само защото цените на неговите билети ще бъдат по-високи от билетите за концерт на някоя българска група.

Студентско кредитиране

Едно от разпространените мнения по време на дискусиите около закона и по-конкретно около таксите за обучение беше, че тези промени трябва да се направят в момента, когато се изгради действаща система за студентско кредитиране. Не е тайна, че в България не съществува такова нещо като студентско кредитиране. Въпреки многото кредити с подобно наименование, те винаги са обвързани с доказването на доход - от студента, ако случайно работи, или от родител, който на практика връща заема. Има няколко основни причини, поради които този вид кредитиране, когато се отпуска заем на студента (който се връща при започване на работа след дипломиране) само на база препоръки и резултати в университета не се е развило в България.

Една от причините е чисто пазарна и е свързана с това, че финансовата ни система все още е в процес на развитие и тези най-високо рискови кредити тепърва ще навлизат на пазара. Втората и може би по-сериозната е абсолютно непазарна и е свързана с постоянното намерение държавата да се „заеме" с тази задача. Кой нормален кредитор ще тръгне да инвестира и да извлича печалба от студентско кредитиране при положение, че държавата е твърдо решена, рано или късно, да започне да предоставя подобни кредити при много опростени (не пазарни) условия, които може дори и да не се връщат. Това непазарно поведение, което не само няма да носи печалба, ами дори ще бъде финансирано от бюджета, е абсолютна бариера пред навлизането на който и да е било на пазара.