Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Венецуела: Новият социализъм, същите жертви*

07.03.2014
Оцени тази статия:

Федерико Н. Фернандес

 

Уго Чавес, последният президент на Венецуела, казваше, че политическото движение, което той е започнал в своята държава, е „Социализъм на 21-и век”. За съжаление, както своите предшественици от 20-и век, социализмът на нашето време е все така склонен да убива своите граждани.

През последните три седмици Венецуела стана свидетел на серия от демонстрации, предимно от студенти. Катализатор на тези демонстрации беше изнасилването на момиче от Университета в Тачира. Въпреки това, причината за всеобщото социално негодувание може да се проследи до два взаимно свързани проблема.

 Първо, икономиката на Венецуела е в депресия. Макар страната да е богата на нефт и цената на суровината на международните пазари непрекъснато да се повишава от 2002 г. насам, Венецуела е изправена пред икономически разпад. Мляко, брашно и инсулин е невъзможно да се намерят. Миналата година дори имаше „криза на тоалетната хартия” заради големия недостиг. Освен това обменният курс между венецуелския боливар и щатския долар е приблизително 12 към 1, а на черния пазар – неизбежният резултат от ограниченията, които правят купуването на чужда валута почти невъзможно за гражданите – курсът е 100 към 1.

Второ, откакто Чавес пое управлението през 1999 г., политическият климат на страната се влоши. Венецуела, която някога бе най-силната демократична държава в Латинска Америка и сигурно убежище за политически бежанци, еродира в един популистки, автократичен и нелиберален режим. Бавно, но сигурно, всичко останало от републиканския ред беше заместено от всеобхватна държавна власт, която тормози и преследва опозицията. Правителството нападна гражданското общество. Взаимното уважение, свободата на словото и демокрацията бяха първите жертви.

Смъртта на Чавес не спомогна особено за успокояването на държавата. Новите президентски избори се проведоха през април чрез процес, който трудно може да бъде определен като честен и справедлив. Николас Мадуро, политическият наследник на Чавес и бивш шофьор на автобус, излезе краен победител. Неговата противоречива победа поляризира Венецуела.

Рекцията на Мадуро на уличните протести може да се опише най-добре като твърд отговор на слаб лидер. Както Асад в Сирия и Янукович в Украйна, реакцията на Мадуро е типичен пример към какво се обръща един авторитарен лидер, когато е притиснат: цензуриране и репресия. Новините от демонстрациите бяха потулени. Цензурирането на националната медия бе подкрепена от забрана на регионалния новинарски канал NTN24 и прогонването на журналисти на CNN от страната. Освен това много в градове бива прекъснат интернет и други комуникационни връзки.

Репресията дойде от ръцете на полицията, военните и революционното опълчение. Няколко пъти неиндефицирани лица са стреляли по невъоръжени демонстранти, предизвиквайки много смъртни случаи. Леополдо Лопес, политик от опозицията и лидер на протестите, наскоро бе арестуван. Правителството го обвинява, измежду много други неща, в убийство, палеж и тероризъм. Ако бъде осъден, е изправен пред безброй години в затвора.

Почти всички от държавите в Южна Америка са заели, в най-добрия случай, малодушна позиция спрямо размириците във Венецуела. Случаят с Бразилия е най-тъжен. Мълчанието на самопровъзгласилия се регионален лидер може да бъде разбирано единствено като тежка форма на  морална глухота.

Аржентина е единственото изключение. Тази друга регионална сила има както идеологически, така и икономически връзки с Венецуела. Заради това, поради опасения за собственото си бъдеще, правителството на Кристина Фернандес де Кирхнер подкрепя силно Мадуро и неговия държавен тероризъм.

След като станаха жертва на престъпните действия на собственото си правителство и безучастността на останалите държави в региона, протестиращите студенти от Венецуела – сега подкрепени и от други групи от обществото – продължават да излизат по улиците. Техният огън далеч не е потушен, но никой не знае какво предстои.

Въпреки това те показаха на света какво означават свободата и достойнството.

 

* Федерико Фернандес е научен сътрудник в Австрийския икономически център и основател и президент на фондация „Bases” в Аржентина. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е на Борислав Христов, стажант в ИПИ.