„Услугите” на държавата

Сигурен съм, че ако правителството доведе нова обща криза, това не ще бъде поради дефицита по текущата сметка или някаква друга измислена макроикономическа причина. Най-вероятно тя ще дойде от това, че правителството – малко повече от кабинета на Сакскобурготски и много повече от кабинета на Костов, но при липса на видима съпротива – си приписва все повече работа и задължения.

Спорът за правителствените разходи в БВП е идеология

Проблемът е в това с какви задачи се нагърбва правителството. Нарастването на обема работа води до увеличаване на правителствените разходи като дял от разходите, а не обратното. Повечето работа се финансира като се отнема от дохода, който гражданите и фирмите са изкарали в миналото или като се ограничават възможностите им за доход в бъдеще. И в двата случая става дума за отнемане на възможности, но това са различни пера в приходите на правителството.

Поне веднъж годишно това отнемане се обсъжда от представителите на народа. Иначе казано, увеличаването работата на правителството и от там на разходите му в БВП, зависи от това с какво гражданите и бизнеса му позволяват то да се занимава.

Дори беглият преглед на обсъжданията на бюджета от последните пет-шест години показва, че: 1) вниманието е насочено предимно към данъците (отнемането на минал доход), 2) разходите се смятат за свещени от всички (освен от ИПИ и неколцина мислещи като нас) и 3) увеличаването на разходите прилага няколко фискални и една реторическа техника. Фискалните похвати са ясни, реториката – не.

Реториката на услугите

Когато, както тази подмяна се случи след 2001 г. с появата министри, образовани в западни левичарски университети, за държавата се заговори като за предоставяща услуги и тя започна да се мисли като фирма. Останалото се сведе до спор за дялове и области в управлението й. При това въпросът услугите (обема работа) бе окончателно забравен.

Под „услуга" в дадения случай се подразбира онова, което правителството предоставя на гражданите пряко или чрез финансиране на частно предлагане. Очевидно зад термина се крие представа за това какво може да прави държавата. Тук възгледите се свеждат до две представи.

Според първата държавата и правителството гарантират онова, което е преди и независимо от тях – т.е. живота, собствеността и търсенето на щастие от отделните хора. Според втората – това са п р а в а, които правителството предоставя на хората, които по съдба са се родили в дадена юрисдикция.  С други думи, юрисдикцията е преди, по време и след гражданите. Животът и неговите онагледявания и вариантите на търсенето на щастие се оказват права, а предоставянето им – услуга.

Армия, образование, обществен транспорт, грижа за бедните и болните, опазване на здравето на здравите, комуникации, електричество, газ, противопожарна команда, полиция, водоснабдяване и управление на отпадъците и природата, и защита от бедствия, държавна наука, радио и телевизия – всичко се оказва работа на държавата. Слава на Бога, от време на време се случват икономически и други кризи. Тогава се разбира, че нито една тези дейности не е изключителна работа на държавата (както пише в чл. 18 от конституцията по повод двадесет и една дейности) и че на конкурентна основа, тези услуги се предоставят по-качествено и по-евтино. В периоди между кризи, защитниците на втората представа за задълженията на държавата се нуждаят от оправдания.

Типични оправдания на разширяването на правителствените ангажименти

Споровете за конституцията на България през 1991 г. и за проектодоговора на конституция на Европа през 2001-2005 бяха важни именно като спор между въпросните две представи. У нас важността на темата бе пропусната през 1991 г., а проектодоговорът предизвика предимно захлас.

Извън конституционните описания, оправданието на разширяването на държавната работа е предимно наукообразно.

Смята се, че за разлика от хората държавите произвеждат нетипични стоки и услуги, „обществени блага". За тях се подразбира, че това са блага, които всички ползват, но никой поотделно не плаща и никой не е изключен от това ползване (потреблението на едного не пречи на потребление от друг). При по-внимателно вглеждане обаче винаги се оказва, че такива блага няма: някой все пак плаща повече, а друг – се облагодетелства един вид незаслужено. Да вземем например армията, призвана да защитава дадена юрисдикция. Очевидно ползите за населяващите я са различни в зависимост от това дали войната започва от юг или север, дали живеят до важни обекти или в затънтени краища и т.н. За по-сложни случаи на предполагаеми обществени блага няма дори нужда да се говори. Например неотдавнашният спор за „Натура 2000" показа, че става дума за всичко друго, но не и за обществено благо.

Друго оправдание е твърдението, че пределните разходи за предоставянето на държавните услуги са минимални или близки до нулата. Всъщност обаче всички доставки на стоки и услуги след определен период на изкупуване на първоначалните инвестиции имат същата характеристика. Оттук обаче не следва, че всичко трябва да се предоставя от държавата още повече без да се заплаща от ползвателите. Освен това е очевидно, че предоставянето на нещо от правителството – от лекарства до радио и телевизионни предавания – е свързано с много отрицателни ефекти, които могат лесно да бъдат пресметнати и които изтласкват частното предлагане (доходите от което в крайна сметка финансират предоставянето на услуги от правителство).

Друго типично извинение е т.нар. безплатност в момента на потребление, например ако армията ви защитава от нападение от север. Това обаче не означава, че няма разходи, че те не са по-високи, ако нападателите са варвари и пр. Във всички случай възникват въпроси от рода кой плаща, има ли готовност да плаща, доброволно ли прави това и докога.

Т. нар. провал на пазара е може би най-популярното в ЕС основание за разшираване на дейността на правителствата. Понеже зад всеки такъв провал се крие провал на някое правителство, оправданията в тази тематилна област са многообразни – външни въздействия, тенденции към монопол или ограниченост на ресурсите. Но от никакви въздействия и тенденции не могат да бъдат дедуцирани нито неоходимостта, нито бюджетите за определени правителствени действия. А ограничеността на русурсите обикновено води до тяхното оскъпяване и намирането на алтернативи.

Просвещение

След като пропагандата на услуги на държавата е в основата на увеличаването на правителствените разходи, възниква въпроса какво може да се прави в ситуация, в каквато в момента се намира българският живот.

Изглежда, почти нищо. В крайна сметка въпросното разширение се налага със сила и в това участват избраниците на народа, насилието придобива законна форма. Все пак може би е от полза известно просвещение.

Например корупцията, която дразни хората и с която в България има повече борци от навсякъде в Европа, е пряка последица от разширяването на кръга правителствени дейности. Да се прави нещо с правни средства в тази област означава да се поддържат борците срещу корупцията, а не да се решава проблема.

От друга страна, когато се говори за ефективност на работата на правителството, не е излишно да се има предвид следното. Обикновеното понятие за ефективност би означавало, че с определен апарат се предоставят повече т.нар. услуги. Това понятие е невалидно в този случай. Критерият бе трябвало да е предоставянето на услуги на изцяло частна и съревнователна основа. Това положение е важно и за оценката на дейността на представителните организации на частния бизнес: когато те искат просто да заместят правителството в определени функции (например разрешения и пр.) те просто заместват сегашният събирач на данъци със себе си, но не намаляват разходите в икономиката.

Няма макроикономически основания за увеличаването на дейността на правителството. Най-доброто е консервативна парична политика и фискална дисциплина. В дългосрочна перспектива и тук частното предлагане на пари, стоки и услуги решава проблемите.

За тези твърдения има безброй исторически свидетелства. Една от поуките, че членството в ЕС действа по посока на увеличаване на обема работа на държавните органи.

Освен това в динамиката на увеличаването на правителствените разходи няма особено влияние на културата. Швеция, в която правителството пре 2005 г. има най-голям дял в БВП от всички членки на ЕС (56,4%), през 1870 г. е с най-ограниченото правителство (5,7%). Увеличението на дела от 31% през 19960 г. на 61,3% през 1990 г. идва от увеличаване на функциите и задачите на правителството. През тази година делът на правителствените разходи в Швеция ще падне под равнището на Франция – около 54%. Може би част от политическата култура е обстоятелството, че държавните служители в Швеция са многократно по-малко от тези в България.