Университета Кеймбридж – поглед отвътре и някои размисли
Традицията е важна брънка в развитието на едно общество. Тя се кове бавно като време и мъчително като усилия. Това се отнася особено за България, където останките от една ера все още тежат в обществените настроения, просто защото традицията така повелява. Традицията трудно се изменя – затова и е традиция, да напомня за себе си и невидимо да насочва определени събития. Има, разбира се, изключения от това интуитивно правило. Ние не сме от тях както се забелязва в условията, в които живеем и които са ни наследство от историята – раздут административен щат, остаряла образователна система, лоши порядки спрямо предприемчивите и т.н. Традицията е враг на адаптацията, но е от друга страна някак си сантиментална към добрите практики.
Кеймбридж скоро ще празнува 800-та си годишнина от своето създаване. Харвард е на по-малко от 400, Еразмус университета на по-малко от 100, Софийският университет на 119 години. Годините учат, а грешките обикновено не се повтарят – еволюция. Всяка образователна система, особено в Европа, е до някаква степен строго консервативна – не понася резки промени, а разчита на изпитаните методи на развитие. Можем ли да си позволим да чакаме толкова дълго? Отговорът е съвсем ясно не! Младите бягат от традицията, не от България. По-доброто образование гарантира и по-добра възвращаемост на вложените средства и усилия. Нека подпомогнем младите, а не да ги караме да успяват въпреки системата.
Кеймбридж е държавен университет с годишен бюджет от половин милиард стерлинги или близо 3.2% от брутния вътрешен продукт на България. Университетът обаче трябва да се бори за своя бюджет всяка година – било то като брой научни публикации, външна оценка на преподаването и т.н. Само 31.5% от парите идват от правителствени субсидии, които обаче се отпускат по определени различни програми и спрямо строги критерии. 36% от бюджета се получава по програми за изследвания и са главно финансирани от частния сектор. Кеймбридж инвестира разумно, защото печели по 32 милиона стерлинги всяка година от дивиденти и ренти, или 5.7% от бюджета си. Ако СУ беше благоволил да си публикува бюджета, щяхме да забележим, че парите директно се изливат от бюджета всяка година и се получават независимо от постигнатите резултати – било то на студентите или професорите. Защото университетът е орязана институция – изследванията на професорите са колкото да напишат книги по предметите си, a сериозните изследвания (колкото ги има) са изнесени предимно към БАН. Университетската среда е средата, която носи повече динамизъм в изследванията и обезмисля създаването на излишни организации, посветени изцяло на тази дейност.
Кеймбридж е децентрализирана система. Колежите се грижат да подготвят и обгрижват студента, а в департамента (който се явява представител на университета) се преподава. Колежите са автономни институции и избират сами студентите като това става по множество критерии като диплома, тестове и интервюта. В България се трепери поне 2,3 години до заветния кандидат-студентски изпит, а когато той дойде – не е ясно дали наистина са отсяти най-добрите. Университетът разпределя студентите по факултетите без те да имат право да участват в избора. Интересно е как в комбинацията на едни и същи изпити може да се достигне до напълно различни специалности, които в своето същество вероятно изискват различни качества за успех.
Кеймбридж е може би неподходящ пример за подражание и сравнения с българските университети. Защо обаче да не се стремим към най-доброто и да доразвиваме системата, защото кусури навсякъде има. Когато университетът започна да диверсифицира източниците си на доход и да не разчита единствено на държавната помощ, тогава системата започва да се реформира и да се стреми да постига най-доброто.
