Трябва ли европейското законодателство да се преписва дословно?

Вече повече от около две години, може би най-значимият въпрос, свързан с европейското членство на страната остава напълно извън фокуса на общественото внимание. Става въпрос за това как и доколко страната трябва да се съобразява с европейските изисквания, кои от тях са задължителни и кои не, и ако определени разпоредби биха накърнили силно обществения интерес, какво може да се направи. В крайна сметка, голяма част от европейските правила са вече и български и предвид факта, че чертаят пътя на развитие на страната наравно с чисто националните такива, считаме за уместно да получат внимание и извън курсовете по европейско право. 

Ако преди 01.01.2007г. нямаше много време за размисъл и прилагането на принципа "на конвейер" там, където трябваше да се изпълняват хармонизационни норми, може би беше донякъде оправдан[1], то вече като страна членка би трябвало да имаме не само повече време, но и притежаваме правото на глас при изработването на самото европейско законодателство. Оценявайки обаче това, което се случва в народното законотворчество, по нищо не личи, че нещо се е променило в сравнение с периода, в който бяхме само кандидати – европейските директиви продължават да се превеждат и преписват ако не дословно, то почти (понякога и с грешки) и с изключение на дебата за акциза върху домашната ракия (благодарение на може би единствения про-либерално настроен представителна на България в Европейския парламент – г-н Мартин Димитров), такъв повсеместно отсъства. За съжаление, думите хармонизация, европейски директиви и европейски изисквания продължават да служат за параван в прокарването на определени интереси или просто като извинение за недостатъчно добре свършена работа. Като следствие, ефектите за икономиката са по-високо данъчно облагане, по-нисък икономически растеж и въпреки, че едва ли някой би очаквал, по-високо ниво на корупция. От друга страна, като цяло обществото вероятно вече вярва, че всички европейски правила са задължителни и в този смисъл всичко е предопределено до степен, която обезсмисля, каквито и да било опити за промяна и постигане на по-благоприятна среда за развитие. За щастие обаче това не е точно така, тъй като само определени сегменти от европейското законодателство са задължителни и директно приложими, а други не (ако всички правила бяха повсеместно задължителни, относителното положение на страните членки едва ли би се променяло с времето, както за пример може да послужи случаят на Ирландия).

За какво точно става въпрос?

Основните два акта, приемани от европейските институции са европейските регламенти и директиви.

Регламенти:

Регламента има общо значение. Той е задължителен във всички свои елементи и директно приложим в държавите членки.  „Общо значение" – означава, че в самият регламент изрично са посочени хипотезите при които той следва да бъде прилаган, наред с произтичащите от това правни последици за субектите. „Задължителен за всички" – означава, че обект на разпоредбите му са не само държави-членки, но и физически и юридически лица. „Задължителен в своята цялост" означава , че нито една държава-членка не може избирателно да прилага само определени разпоредби от регламента, а трябва да прилага всички. „Директно приложим" означава, че има незабавно действие – от момента на влизането си в сила той става валиден и във вътрешните правопорядъци на страните членки без за това да е необходимо приемането от националните институции на каквито и да било актове по неговото прилагане. Или с други думи, европейските регламенти не се нуждаят от транспониране, те са задължителни и не позволяват гъвкав подход (представляват обаче само част от европейското законодателство).

Директиви:

Директивата не е задължителна в своята цялост, а обвързва всяка държава членка по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, следователно оставя на националните власти да изберат механизма, по който това да бъде постигнато.

Тя е трансмисия между институциите на ЕС и националните власти с цел достигането на определена степен на хармонизация (но не пълна) и не цели достигането на абсолютно еквивалентни правила. В този смисъл, законодателите в страните членки сами преценяват по какъв начин ще реализират акта и на кого ще възложат изпълнението му. Или с други думи, текстовете в европейските директиви не са абсолютно задължителни, необходимо е да се транспонират например със закон или наредба, съответно начинът, по който това се извършва може да бъде различен. Понякога е възможно за дадена страна дори да бъдат направени определени отстъпки от задължителните компоненти, ако предмета на регулация на директивата засяга пряко или ще наложи промени в национални й традиции и обичаи (вероятно за България това ще се случи с акциза върху домашния алкохол). Освен това, когато една държава е вече пълноправен член на ЕС, тогава тя получава възможност да участва в самия процес на изработване на директивите и съответно може сама да преговаря наравно с останалите за разпоредбите, които този правен акт ще съдържа. Приема се, че така всяка държава-членка защитава националните си интереси още на работно ниво, което с изключение на споменатия прецедент, очевидно не се използва от родните законодатели.

Тъй като директивата представлява широка рамка, в която всяка държава да се разполага по собствена преценка без да бъдат нарушавани основните и принципи и цели, това е механизмът, който може и трябва да бъде използван (директивите представляват много голяма част от европейското законодателство). За пример би могла да послужи практиката на Великобритания, където съществува т.н. звено за подобряване на регулирането[2], в чиито компетенции е и преценката доколко и в каква посока националното законодателство може да се различава от европейското и ако това е оправдано от гледна точка на по-добри условия за развитие и живот (установява се след извършване на оценка на въздействието), то гъвкавостта на директивите се експлоатира до максимално позволеното. 

 


[1] Към това бихме могли да добавим и факта, че никога не сме били от най-прогресиращите държави и в този смисъл може би управниците са вярвали, че преизпълнение на критерия "приети правила на килограм" ще компенсира критерият количество.

[2] Better Regulation Executive – http://www.cabinetoffice.gov.uk/regulation/


Свързани публикации.