Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Това, което може и това, което не може да направи служебното правителство

Автор: ИПИ / 15.03.2013
Оцени тази статия:

Служебното правителство беше представено и още на следващия ден се чуха призиви да започва да харчи – да се теглят заеми и да се вдигат доходи. Трудно е дори да се проследи кой изказва такива тези – еврокомисарят ни например завладя медиите с този призив, а после се отрече от думите си. Факт е, че подобни тези неизменно се появяват в общественото пространство, когато има вакуум за идеи. Когато има ново правителство, гласува се бюджет, прави се анти-кризисна програма или ревизия на бюджет, назначава се служебно правителство, винаги някой започва да говори за заеми и харчове. Има хора, които вярват в мантрата, че харченето на пари, които нямаме, ще ни направи по-богати. Има обаче и откровени популисти, които се изявяват последните дни.

Служебното правителство не може да пише или променя закони, то може само да следва вече гласуваните закони. Това означава, че не може да взима нови (непланирани и неразписани) заеми, нито може да харчи нещо повече от записаното в бюджета. Да се говори за нови заеми и харчове, при положение, че това е законово невъзможно преди изборите, е наглост. При това говоренето не е от политици, които често говорят популистки в търсене на гласове, а от обществени фигури, които търсят изява и се опитват да флиртуват с народа. Пенсии, обезщетения за майчинство и помощи за отглеждане на деца не могат да се покачват извън вече планираното – всички тези разходи са разписани в закони и са бетон до формирането на нов парламент.

Служебният кабинет няма да взима нови заеми и да прави нови харчове – бюджетното салдо не може да бъде влошено без санкцията на работещ парламент. Това, което може да се направи, е да се разместват пера в рамките на гласуваното – въпреки че би било по ръба на закона, практиката в страната показва, че финансовият министър е способен да прелива от едно място в друго. Казано по-просто, служебното правителство може да оптимизира някои разходи и да насочи повече усилия в определени програми – било то за електронно правителство или за заетост. Пенсиите ще бъдат увеличени по план от първи април, но повече от това не може да се очаква – дори и някакви добавки към определени пенсии или увеличение само на минималната пенсия ще вдигнат трансфера от държавата към НОИ, което ще е в разрез със Закона за държавния бюджет. Единственото, което може да се направи, е да се пести от администрация и да се насочват пари от неработещи към работещи програми. Това ще е ужасно трудно, при положение, че никой в администрацията не се занимава сериозно с отчитане или оценяване на отделните програми.

Отново на преден план изплува и въпросът за минималната работна заплата, която последно бе покачена на 1 януари тази година. Нейното определяне е в прерогативите на служебното правителство, като не е нужно гласуване в парламента. Трябва обаче да припомним, че водещият проблем в страната са работните места – покачването на минималната заплата на практика прави по-трудно откриването на нови работни места[1], особено за ниско квалифициран труд в провинцията. Абсолютно неразумно е държавата да се опитва да провежда политика по доходите, като прехвърли нови тежести върху бизнеса и съсипе лекото раздвижване в заетостта от последните месеци. Когато се провежда политика, тя трябва да отразява интересите на цялото общество, което включва и тези извън пазара на труда – всъщност там са най-тежките социално-икономически проблеми. 

Служебното правителство не може да прави чудеса от храброст по отношение на разходите, но трябва сериозно да се захване с приходната част. Данните за изпълнението на бюджета за януари показват някои слабости – харчим малко повече, а събираме малко по-малко спрямо предходната година. Бюджетът е разписан за по-високи приходи, така че данъчната администрация трябва да бъде следена изкъсо през следващите два месеца. Напълно е възможно при разигралата се политическа криза да има разсейване както от данъчни служители, така и от данъкоплатците, така че това трябва да бъде пресечено. Ако големият приоритет на служебния кабинет е провеждането на честни избори, то следващият е работата на приходните агенции и изпълнението на бюджета.

В рамките на всичко това отделните администрации трябва да преразгледат тежестите, които налагат на бизнеса в страната. Всякакви наредби, които товарят ненужно бизнеса или направо пречат на конкуренцията, могат да бъдат променени в рамките на тези два месеца. Такива примери със сигурност могат да бъдат намерени в министерствата на труда, икономиката, транспорта и земеделието. Ако ще се правят обществени съвети към всяко министерство, то те трябва да гледат именно това – дали регламентите в наредбите са смислени или по-скоро пречат на предприемачите и развитието. Най-големият пример като че ли е в земеделието.

Администрацията на министър Найденов положи много усилия в посока утежняване работата на различни подсектори от земеделието, прокара някои чисто лобистки наредби, фаворизиращи едни за сметка на други производители, и превърна Агенцията по безопасност на храните от неутрален орган с чисто контролни функции в инструмент за натиск и в поредната държавна структура със сериозни съмнения за корупция.

Без кой знае какви усилия новият земеделски министър може буквално за месец да заличи много от негативните последствия от управлението на предходната администрацията като изравни условията между пазарните участници в страната, постави българските и вносните продукти на равни нога (много ненужни изисквания от последната година оскъпиха българското производство), даде възможност на малкия и микро-бизнес да диша и да се развива без постоянен, неоправдан тормоз от чиновниците от БАБХ[2].

Приоритет за служебния кабинет следва да бъде и прозрачността – тук вече говорим изцяло за работа на администрацията, а не за закони. За два месеца могат да бъдат направени големи пробиви, които доскоро изглеждаха немислими. Ето един пример – министерство на финансите да публикува детайлна разбивка за изпълнението на консолидираната програма по функции всеки месец, както и отчетите на бюджетите на всички общини в страната. За последното знаем, че общините пращат нужната информация в министерството на финансите, така че остава просто да се качат 264 файла на страницата на финансите, което може да стане още следващата седмица. Всяко министерство следва да използва информация във всекидневната си работа, няма причина огромната част от тази информация да не бъде качена и достъпна свободно в интернет[3].

Ако трябва да обобщим, то служебният кабинет трябва да държи фискалната стабилност, да оптимизира някои разходи, да следи за добра събираемост на приходите, да прегледа всички наредби и регламенти, които са в тежест на предприемачите, както и да работи за повече прозрачност. Последното е изключително важно, среща обществена подкрепа и е абсолютно постижимо в рамките на 1-2 месеца – администрациите просто трябва да публикуват информацията, с която така или иначе разполага и работи. Повече публична информация не е по вкуса на управниците, тъй като работата им бива по-лесно оценявана, но именно затова служебните министри са в позиция да го направят – те са там временно, а информацията по-скоро служи за оценка на техните предшественици.

 


[1] Нека не забравяме известното есе на Фредерик Бастиа „Това, което се вижда и това, което не се вижда”. Там Бастиа пише: „Разликата между добрия и лошия икономист е, че единият се придържа към видимия ефект, а другият обръща внимание не само на ефекта, който се вижда, а и на този, който трябва да се предвиди.”

[2] За тази цел трябва да се преразгледа наредбата за млечните продукти (по-подробно виж тук и тук), Наредба №32 за продуктите от пилешко месо (виж например тук), наредбата за продажба на дървесина, наредбата за директните доставки, която в сегашния си вид практически блокира възможността дребни селскостопански производители да продават директно продукцията си. Списъкът не е изчерпателен, но е едно добро начало. 

[3] Един просто пример. Когато в последните месеци се заговори за българите, работещи в чужбина, всички говореха на теория и без реални данни. Оказа се, че такива данните има в министерство на труда и социалната политика – всеки българин, работещ на светло по света, попада в тази статистика. Тези данни трябва да бъдат достъпни с разбивка и по години. Няма нужда въпросът да става актуален и тогава да ги търсим. Знанието за подобен тип база данни е в по-голяма степен в администрацията, а не в гражданското общество, затова и служебните министри могат да променят много по отношение на прозрачността.