Тайната на ИПИ (15 години от регистрирането на Института)

Извън тясно професионалните кръгове едва ли някой знае, че миналата седмица се навършиха петнадесет години от регистрацията на Института за пазарна икономика.  Мнозина сигурно не знаят и че, след четиринадесет години управление на института, авторът на тези редове е само надзорник на неговата работа.  Но Светла Костадинова е вече известна като негов директор.

Езикови и исторически бележки

ИПИ бе замислен през 1992 г. и се осъществи като типичен „тинк танк" (think tank) след март 1993 г., когато, с малки изключения – Литовския институт за свободен пазар  (http://www.lrinka.lt/), Гданския Институт за пазарна икономика (http://www.ibngr.edu.pl/english/index2.htm), Института CASE (http://www.case.com.pl/ ) и някои други – „тинк танковете" бяха рядкост в централна и източна Европа.  Аз самия разбрах за съществуването на Гданския институт по време на посещението си (с учебна цел) във Фондация Херитидж (http://www.heritage.org/) през април 1993 г.  Кръстник на ИПИ е тогавашният посланик в САЩ Огнян Пишев.  Всъщност от тогава досега в начина на работа на ИПИ няма съществени промени. 

„Тинк танк" може да се преведе на български като и „резервоар за мисли", и „мислителен таран", и „мозъчен тръст". Мога да свидетелствам, че и трите превода са еднакво верни, и че тинк танковете са политически, т.е. основани на определени ценности, институти.

Първият такъв таран (Институтът за икономически работи, ИИР, в Обединеното кралство – http://www.iea.org.uk/) е създаден в обединеното кралство пред 1955 по идея на Фридрих фон Хайек.  Хайек е гениален мислител, но нескопосан организатор.  Необходими са волята и ангажираността на Ралф Харис (по-късно удостоен за приноса му в просперитета на британците със званието  „Лорд ъф Хайкрос"), за да започне действителна работа по демонтирането на социалистическата икономическа политика както във Великобритания, така и по света.  И примерът става заразителен, особено в САЩ и Северна Америка.  В САЩ с особено влияние са известни споменатата Херитидж, институтът Катон (http://www.cato.org/), Американският институт за предприемачество (http://www.aei.org/) – да спомена само някои.  От Канада днес цял свят познава Института Фрейзър (http://www.fraserinstitute.org/), с които ИПИ и още 70 тинк танка издаваме индекса Икономическата свобода по света (http://www.freetheworld.org/). 

След отварянето на Берлинската стена движението обхваща и източна Европа.  А след източна Европа – вълна от нови, предимно ориентирани към пазар и свобода, мозъчни тръстове се надига и в западна Европа, а старите такива организации са въодушевени от успеха на източна Европа.  Това се случва дори в типичните държавни на благоденствието като Германия и Франция.  Днес повечето такива институти са обединени в Коалицията за свободна Европа.

Привеждам страниците на тези резервоари за мисли, защото по тях може да се провери как те са свързани един с друг (например работят заедно по много теми или представители на едни са членове на консултативни съвети на други.) 

„Фабрики за мислене"

Дори беглият преглед на споменатите страници, ще покаже тези институти са различни от т.нар. „фабрики за мислене" или „институти са обществени политики", както неправилно понякога се превежда „тинк танк".

Тези „фабрики" се характеризират с вярата си, че човек може да си помисли нещо ново, само защото му се иска да си помисли нещо ново.  Мисленето тук се подразбира, като плод на един вид фирмена организация.

Освен това те вярват в някакъв вариант на приказката за добрия цар, т.е. или че като дадеш на правителството някаква идея, то ще я приложи, или че правителството е винаги добронамерен израз на „обществен интерес" (който, от своя страна най-вероятно не съществува) и най-често е част от решението.  Следствие на тази вяра е обстоятелството, че тези структури могат да измислят всяка политика, за която може да се плати и по това те приличат на Брюкселски консултантски компании, които могат всеки проект, колкото и неразумен да е той.  Икономистите в такива институти са нещо като слуги на правителствата и техните преразпределителни усилилия или – в по-лошия случай – идеолози

Ще се въздържа от посочване страници в Интернет.

  

Тайните оръжия на ИПИ и пазарно ориентираните политически институти

За петнадесет години не си спомням житейски проблем на хората в България, който да не е минал през ИПИ.  Изброяването може да почне от на пръв поглед далеч не чисто икономическия въпрос за „сътрудниците" на комунистическия репресивен апарат.  След това могат са споменат опити купуване, лично ползване и експроприация на института, опити, които на друго равнище са съществен проблем за икономиката на България. Имало е проблеми като политически и ценностен разкол, опити за кражба на ресурси и идеи, пълно безпаричие на ръба на фалита, борба с икономическа неграмотност и разрушаване на мисловни вкаменелости, загуба на пари във фалирали банки, липса на хора и други подобни. 

Детайлите съвсем не са интересни. Освен за любители на сапунени опери.

Независимо дали е ставало дума за вътрешни или външни на института проблеми, начините за справяне с тях са били общо взето едни и същи и произтичат от общите принципи на работа на ориентираните към пазар и индивидуална свобода тинк танкове.

Особено полезна винаги се е оказвала публичността на основните ценности, ресурси и намерения. Като се почне от името, Институтът никога не е криел от какви ценностни позиции се заема да анализира, коментира и разработва решения.  Мисля, че паметта не ме лъже: ИПИ е първата неправителствена организация (след Фонд Отворено общество), която бива редовно одитирана от реномирани одитори и чиито отчети са напълно публични.  Намеренията на ИПИ също винаги са били публични.  Нещо повече, ние май никога не сме работили само в интерес на чекмеджето на онзи, който се надяваме, че може да приложи нашите идеи.  Винаги сме се старали да убедим широката публика, че онова, което предлагаме има смисъл.  През последните десет години 25% от времето на хората, работещи в ИПИ минава в писане на статии за пресата и участие в радио и телевизионни предавания.

За да може да въздейства, тинк танкът трябва да има общност на идеите, взаимно доверие в тях и съвместно използване на тези идеи като лупа, през която се наблюдават и анализират процесите.  Един опитен колега, управлявал Американския предприемачески институт 21 години, нарича това школа на мислене в класическия смисъл на думата.  Това мислене е приложно, на идеите им се търси приложение; те трябва да бъдат житейски използвани.  

Между другото, когато няма общност на философията, анализите и посланията нямат лице. С тях не може да се спори, те изобщо не са интересни.  Това до голяма степен обяснява популярността на ИПИ. 

Академичният стил не е много характерен за ИПИ и другите подобни институти. Академичният анализ и научното обосноваване са средство за обосноваване и убеждаване, че нещо трябва да се свърши. В този смисъл ние в ИПИ наистина по-често успяваме да организираме интелектуалните усилия по-добре от университетите и академичните институти.  Списъкът на пионерските ни за България изследвания е доста внушителен: разходите на фирмите, сивата икономика, потенциала на ипотечния пазар, инвестиционните дружества, неформалния пазар на работна сила и т.н., и т.н.; без да споменавам съотношението от ползи и разходи от приемането и прилагането на около 250 закона и регламента. Най-характерният за ИПИ пример за приложен анализ е т.нар. „алтернативен" бюджет на правителството. Той бе произвеждан от моите колеги и преди всичко от Георги Ангелов в продължение на години, като емпирично потвърждение на тезата ни, че е възможно и полезно съществено намаляване на данъците без съществено орязване на социални ангажименти, ако правителство иска да ги рационализира.

Тъй като принципите на пазарната икономика и свободата противоречат на господстващата в България идея да живееш за сметка другите, тези принципи, заедно с разработените на тяхна основа изследвания и препоръки, винаги се оказваха непопулярни и почти винаги – опозиционни. Това стечение на обстоятелствата прави финансирането на институти като ИПИ много тежка за решаване задача.       

Институтите като ИПИ трябва да натрупат идеи, чието приложение е полезно. Това не се получава от само себе си.  Често се правят много грешки.  Но още по-често приложението изисква време. Идеите на британския Институт за икономически работи за либерализиране на цените и търговията са разработени през 1955 г., но са осъществени едва през 1980-те.  Онова, което ИПИ предлагаше през 1996 г. по повод регистрацията на фирмите се прилага едва днес. И идеята за плосък и нисък данък чака цели единадесет години. И пак приложението и на двете идеи не е от най-добрите възможни.

Сега работим за промени в ЕС. Смятам, че една от основните мои грешки беше, че не се противопоставих по-радикално на членството на България в ЕС.

 


Свързани публикации.