Съгласието по повод промените в конституцията от 1991 г.

Ако някой някога си постави задачата да изследва как България е променила конституцията си през 2005 г., би имало смисъл той или тя да обърнат внимание на следните няколко обстоятелства.

1. Съдържанието на промяната

Конституционната забрана за продажбата на земя на чужденци отпада, през 2014 г. Това става автоматично за лица от Европейския съюз. За други такава забрана би останала в сила, ако няма взаимно споразумение между България и съответната страна, което би трябвало да бъде ратифицирано с мнозинство не по-малко от 2/3 от всички народни представители в законодателното събрание. Начинът, по който ще става придобиването на земя, ще трябва да бъде разписан в закон.

Доколкото декларативният елемент в конституцията и особено нейната глава първа[1] не е променен, този закон ще доста рестриктивен. Чл. 21 заявява, че земята е „национално богатство” и затова тя се ползва от закрилата на „държавата и обществото”.

2. Обхватът на съгласието

Консенсусът днес е по-пълен от този, когато бе гласувана забраната „чужденци” да придобиват собственост върху земя през 1991. Тогава имаше опит за промяна на текста на чл. 22, включително на трето четене и един подпис под окончателния текст на конституцията с особено мнение по този въпрос. Днес също има несъгласие, но по-скоро по повод това, че забраната отпада.

Иначе съгласието е по повод следното:

а) земята е племенна собственост на „българите” (каквото и да означава това);

б) създадената от тях държава участва в сделките със земя, затова вече се чуват гласове и за определяне на цените със закон;

в) пред волята на отделните собственици са издигнати законови пречки;

г) забраната на сегашния чл. 22 трябва да трае не седем, а двадесет и три години, защото все пак е въведена през 1991 г.;

д) българските граждани ще трябва да бъдат освободени от типичните за други страни от Нова Европа забрани по-късно, тяхното право да се разпореждат със собствеността си върху земя три години след типичния срок, който за тези страни изтича през 2011 г.

Съгласието е конституционните забрани да се възпроизведат в законови такива.[2]

3. Смисълът на безсмислицата

На пръв поглед всичко гласувано като ограничение през 1991 и препотвърдено днес като забрана, оставаща до 2014 г., е чиста глупост. Защото, който не е поискал, само той или тя не са купили земя. Защото, въпреки че се „ползва от закрилата на държавата и обществото”, земята или не се обработва, или се ползва неефективно или просто се замърсява.

За съжаление обаче, 23-годишната забрана има смисъл. Той е в това собствениците на земя в България да получават по-ниска (при други равни условия) цена, когато решат да я продадат, но други граждани на България да имат привилегията да я купят на тази ниска цена.

4. Политическите значения

Излиза, че всички партии са против по-голямата самостоятелност и възможностите за по-високи доходи на избирателите.

Десните партии са по-леви отколкото през 1991 г. Те се обединиха около най-назадничавото, по същество феодално виждане за собствеността върху земя, което бе първоначално (в рамките на това обсъждане на промяната в конституцията) предложено от БЗНС. Преди това обаче същата идея – прокарана чрез промените в закона за земята от времето на мнозинството на г-н Виденов за ограничаване на реституцията на земя (отменени от Конституционния съд), бе дълго време защитавана от БСП. В това съвпадение обаче няма нищо оригинално. Подходът на България към „либерализирането” на пазара на земя напомня реформите на правото на наследяване и правото на собственост в Османската империя. Само народните представители от ДПС са по-либерално настроени.

Българското политическо представителство не е автор на въпросната либерализация. Тя се появява заради правилата на Европейския съюз. И се прокарва с голямо нежелание.