Субсидиите ощетяват всички

Незнайно защо все още има хора, които вярват, че чрез държавната намеса икономиката може да върви напред. Дали от насажданите от комунизма идеи, или от изтъкването на довода за традицията, или пък просто от състрадателност, доста българи приемат, че преразпределението на дохода, отпускането на субсидии и предоставянето на данъчни облекчения е в реда на нещата. От своя страна, всяко правителство разработва планове и стратегии за развиването на икономиката като цяло или на отделен отрасъл, но това противоречи на всеки един принцип на пазарната икономика, към която се стреми България.

Всяка форма на субсидиране и подпомагане на определени отрасли и компании за сметка на всички български данъкоплатци е вредна. Хората рядко се замислят за реалните последици от една такава политика, а управляващите не анализат негативните ефекти, заслепени от нуждата от одобрението на избиратели. И въпреки че избирателите са на практика всички хора в страната, организираните групи от обществото имат цялото влияние да поискат политически натиск върху всички останали. Така се появява и търсената помощ от правителството под формата на различни протекционистични мерки и директното отпускане на субсидии.

Кой е виновен за това? Млекарите, които в отчаянието си разливат мляко по пътищата; железничарите, на чиито съзцераздирателни житейски истории станахме свидетели в началото на годината; или пък възрастните учени от БАН, чиито живот е науката? Не! «Не е виновен този, който яде баницата, а този, който му я дава»! Защо да не поискаш, ако знаеш, че има кой да ти даде? Именно това правят и българските правителства – дават, и то  обикновено първо на тези, които викат най-силно.   

Практиката за подпомагане в България обхваща две различни направления на субсидирането.

Подпомагане на отрасли

Най-подпомаганият от край време отрасъл в България е земеделието. Заетите в него дълги години се ползват от субсидии, данъчни облекчения и протекционистични мерки. Всяка една от тези групи помощи има изключително вреден ефект и върху самото земеделие, и върху икономиката като цяло.  

Постоянните протести на земеделските производители вече доказаха, че почти всички в сектора в този му вид не могат да съществуват без държавната подкрепа. Един очевиден парадокс е, че при лоша година фермерите се обръщат към правителството за пари, защото малкото продукция не им носи достатъчно доходи; в добра година обаче, фермерите отново искат пари (или изкупуване), защото изобилната реколта сваля цените на продукцията. При всички положения вниманието на производителите е насочено към правителството, а не към потребителите и начините за повишаване на ефективността. Достатъчно да се споменат разлятото мляко по пътищата, заколените животни и тракторите пред парламента.

Друг негативен ефект на субсидирането на отраслите е, че обвързва още повече хората, които не могат да се справят с конкуренцията на пазара, с производството на същата продукция, т.е. държавата отпуска субсидии, за да могат неефективните да останат на пазара. Това превръща земеделските производители от хора, които се стремят да произвеждат по най-далновиден и оптимален начин и да изпробват предприемаческия си дух, в просяците, а понякога – и рекетьорите на държавата. Много често сме чували протестната реплика „Искаме си парите”. Всъщност държавата няма пари. За да даде на някого, тя трябва да вземе от някой друг. И тук логично следва въпросът защо някой е отговорен за неефективността или неправилният избор на занимание на някой друг, когото дори не познава и защо всички, които се справят някак и плащат данъци, са длъжни на заетите в един сектор, който държавата е определила за приоритетен? Защо земеделието не е работа на земеделците, а на целия народ?   

Гласовете, които почти никога не се чуват, са тези на потребителите и данъкоплатците. И ако можем да разграничим групите на данъкоплатците и потребителите, субсидиите и данъчните облекчения са бремето за данъкоплатците, а протекционистичните мерки – наказанието на потребителите.

Протекционизмът на практика означава експлоатация на потребителя. Един пример за това: наскоро производителите на домати в България поискаха от правителството да наложи ограничение на вноса на домати от съседна Македония, защото македонските домати са прекалено евтини. Земеделските производители обвиниха чуждите производители в „нелоялна конкуренция”, защото субсидиите от тяхното правителство им позволяват да продават продукцията си в България дори под нейната себестойност. Кой печели и кой губи в подобна ситуация? За да се отпускат тези средства, правителството в другата страна облага гражданите си с данъци, т.е. те са тези, които плащат субсидиите. Чуждестранните производители в общия случай печелят същото, но печалбата им идва вече не от пазара, а от субсидията, т.е. държавата осигурява сигурна печалба на производителите. Изгодата от цялото това преразпределение на средства е за потребителите в България, защото те получават стоката по-евтино, т.е. субсидията е чуждестранна помощ за българските потребители. Само че изгодата за всички български потребители лесно се заглушава от виковете на местните производители и протестите им срещу внезапната опасност за печалба им. От друга страна производителите нямат стимул да оптимизират производството си, за да отговорят на появилата се конкуренция. Получава се така, че българското земеделие съществува заради самото си съществуване, а не за да произвежда нещо, което някой търси.    

По същия начин стои въпросът в глобален мащаб – вътре в държавата производителите и търговците искат субсидии, облекчения и протекционистични мерки, защото тяхната рентабилност и дори самото им съществуване е заплашено от външна конкуренция. Така те използват политически натиск, за да увеличат разходите на другите. Движещата сила на конкуренцията се превръща в ненужно политическо решение.

Субсидиране на компании и институции

Наличието на държавни компании и институции неизменно води и до нуждата от тяхното субсидиране. Най-ярките примери за субсидирани компании и институции в България са БДЖ, БНТ, и БАН – всички разчитащи на субсидии и всички с не толкова впечатляващи резултати.  Защо се получава така?

Първо, финансирането им става на исторически принцип, без да се измерват постигнатите резултати. Този факт няма как да насърчи директорите и всички работещи да се стремят към по-висока добавена стойност на продукта или услугата, които предоставят. Даването на ресурс „наготово” е предпоставка за прахосване или поне липса на стимул за развитие.

Второ, когато материалните ресурси са собственост на държавата, стимулите за правилното им управление мигновено отпадат, защото когато всички са собственици на нещо, никой не е истински собственик и никой няма пряк интерес да поддържа и подобрява състоянието му. Помислете за общинските жилища, които изглеждат разнебитени една-две години след построяването им. Помислете за постоянната нужда от ремонт на машините в държавните предприятия. Помислете за честите новини за източване на средствата от държавните компании и институции.

Когато говорим за подпомагането в България трябва да се спомене и един често изтъкван мотив за продължаващото субсидиране на компании, институции и цели сектори, а именно запазването или създаването на работни места. Тук е удачен примерът за назначаването на произволен брой хора, които сутрин копаят дупки, а следобед ги зариват. Работни места са създадени, но това очевидно е погрешно, т.е. истинската цел е не просто работни места, а производителни работни места. В такъв случай трябва ли държавата да плаща с нашите пари, за да могат тези, които очевидно не се справят, да продължават да работят в същия сектор и трябва ли с още повече от тези пари да се поддържат огромни неефективни структури? А какъв стимул имат хората, които получават парите, да ги изработят?  

Ако доходът на един човек не зависи от цената, която той получава за продукта или услугата си, какъв стимул има той да търси най-добрата цена или да действа на базата на информацията, която тя му дава? Ако вашият доход е един и същ, независимо колко упорито работите, какъв е смисълът да се стараете … или да спестявате? Ако цената на ресурса не може да повлияе на действията на хората, тогава тя губи основната си функция, а единствената алтернатива е държавно регулиране. Никое правителство или отделен държавен служител не трябва да се намесва в определянето и избора за това кой, какво и колко и на каква цена ще произвежда и предлага. Никой орган на властта не трябва да посочва кой ще е земеделец или полицай, кой железничар или лекар, кой ще гладува или просперира. На практика точно това се случва чрез субсидирането на едни за сметка на други.