13-07-2012

Стажът – задължителен

Представете си, че сте средна по размер фирма (колкото и условно да е това определение) и имате над 90 работници. Като вас са още около 5 000 фирми. Наскоро профсъюзите и правителството стигнаха до извода, че би трябвало с промени в Кодекса на труда да ви задължат да приемате на работа 5% стажанти. Нека за момент се абстрахираме от справедливостта на това изискване и преценим за какво става дума в чисто счетоводен аспект.

За простота на сметката ще приемем – доста консервативно – че става дума за по пет стажанти на фирма, т.е. за 25 000 работници до 29-годишна възраст. Може би повечето фирми ще се съобразят с бъдещето законово изискване, „възнаграждавайки” труда на тези хора със заплата, близка до минималната, например чисти 300 лева. В този случай разходът на петте хиляди фирми би бил 174 милиона лева на година (заедно с данъците) и той би бил равен на около 0,2% от прогнозния БВП на страната за 2012 г. Тези пари правителството харчи за два дена. Тези пари са повече от програми за заетост на правителството, включително програмите за младежка заетост. Програмата „Ново начало – от образование към заетост“, например, е пет пъти по-незначителна като финансиране от планираните промени.

Дали са много или малко тези 174 милиона е въпрос без особен смисъл, тъй като отговорът зависи изцяло от гледната точка. Принципният въпрос е на какви основания се налага такова задължение и от кого? Отговорът е, че такива основания няма. Ето защо:

Проблемът с младежката безработица, който новата законодателна идея уж се опитва да реши, е следствие на самия Кодекс на труда. На това, че той отдава предимство на застаряващите работници, прави трудно тяхното освобождаване и дискриминира неорганизираните в колективен трудов договор работници. Втората причина за младежката безработица, особено на младите хора с по-ниска квалификация, е високото равнище на минималната работна заплата – над 40% от средната. Третата причина е в безсмислеността на образователните програми на гимназиите и университетите, които, с единични изключения, не отчитат търсене на труд с определена квалификация (поради лоша връзка с бизнеса).
Основната причина на безработицата винаги е обстоятелството, че работодателите остават без работа. Често правителствата нищо не могат да направят по този повод, освен допълнително да влошат положението на пазара на труда. Това се отнася и за програмите за младежка заетост и стажанти.
Нито правителствата, нито профсъюзите имат конституционното и моралното право да се месят в това как предприятията разпределят своите ресурси. Официално в страната няма традиция да се налагат данъци извън гласуваното в данъчните закони, но всъщност новата инициатива прави точно това. И правителството, и профсъюзите искат да се харчат чужди пари за собствени цели. И, както в други случаи, правят това със силата на държавата.
Дори според Международната организация на труда работникът е човек, който работи по договор в полза на предприемача. В първите години от кариерата си младият човек всъщност продължава да се учи, в частност поради безсмислеността на образователните програми. Всъщност той би трябвало да плаща на работодателя за своя стаж, а не обратното. Точно такъв е случаят с и Франк Уинфилд Уулуърт – основателят на известната търговска верига, и с Христо Бобчев – един от най-значителните български индустриалци и филантропи; и двамата са работили без заплащане докато изучат занаята. Приемането на стажанти е разход на фирмата, който трябва да бъде превърнат в полза. Това няма как да стане без свободата на избора от страна и на работодателя, и на стажанта.

В предложенията е включено и изискване за фиксирана продължителност на стажовете от 6 до 12 месеца. Явно идеята тук е била да се гарантира един достатъчно дълъг срок, който да бъде от максимална полза за младежите. Фиксираната продължителност (т.е. налагането както на долна, така и на горна граница), обаче, намалява гъвкавостта на фирмите. Гъвкавостта е както по отношение освобождаването на стажанти, които не се справят (което би освободило място за други младежи), така и по отношение продължаването на стажа отвъд горната граница, ако фирмата и стажантът се договорят за това.

Предложението всъщност е епизод от филма с квотните принципи на заетост, макар и в малко по-друг вариант. Така например, според чл. 315 на Кодекса на труда работодателите с повече от 50 работници и служители са длъжни да определят ежегодно работни места, подходящи за трудоустрояване, като тези работни места трябва да са от 4 до 10% от общия брой на работниците и служителите и поне половината от тях са предназначени за хора с трайни увреждания. Мислите ли, че тази разпоредба има някакъв реален ефект върху заетостта на хората с увреждания? Не, защото работодателите заобикалят задължението си, като поставят за кандидатите такива изисквания, които човек с увреждания не може да покрие. В случая със задължителните стажове отново можем да станем свидетели на подобен подход.

Въвеждането на задължителни стажантски позиции не решава структурните проблеми на нормативната уредба на пазара на труда. Защитата, с която се ползват работещите в някои сектори и възрастови групи, възпрепятства освобождаването и съответно наемането на персонал, което има огромен ефект върху младежката заетост. Вместо правителството да се чуди как да натовари допълнително по-големите фирми с поредните изисквания (а те да се чудят как да ги заобиколят), много по-лесно би било да прегледа Кодекса на труда и подзаконовите актове, регулиращи пазара на труда, и да се зачеркнат от тях всички ненужни разпоредби, които пречат на младежите да бъдат наемани. А която фирма предлага стажантски програми, ще продължи да го прави и без това да й се вменява като задължение.