Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Спортна София

Автор: Петър Ганев / 11.07.2008
Оцени тази статия:

Спортните бази в България са в окаяно състояние. Нямаме нито една модерна зала - било то мултифункционална или не. Разполагаме всичко на всичко с един сносен стадион. Общо взето, не е ясно как въобще развиваме някакъв професионален спорт. А какво да кажем за аматьорския спорт? Необходимо ли е въобще да коментираме състоянието на кварталните игрища? Нещата са повече от трагични.

Какви обаче са причините за всичко това? Определено не можем да говорим за липса на интерес от страна на хората. Само до преди месец най-гледаната телевизия беше именно тази, която предаваше европейското първенство по футбол. Преди няколко години, пък, една друга телевизия обикаляше улиците на София по време на световната квалификация България - Швеция, само за да покаже ... пълната липса на хора - всички бяхме или на стадиона или пред телевизора. Сега всички очакваме нещо голямо от волейболистите на олимпиадата. И т.н и т.н. Очевидно проблемът не е в липсата на интерес или на емоция, а във възможностите, които се предоставят на хората да развиват спорта или просто да спортуват. Или по-скоро не възможностите, а ограниченията, пред които всички сме изправени. Към момента всичко, свързано с развитието на спорта, е изцяло в ръцете на държавните органи. Те управляват огромната част от спортните бази и съоръжения и категорично отказват да се разделят дори с част от тях.

Отношението на държавата към развитието на спорта и спортните бази прозира от думите на изпълнителния директор на Националната спортна база - г-н Даниел Димов. Във връзка с промените в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, според които част от активите на „Национална спортна база" ЕАД ще могат да се продават свободно, Димов споделя пред пресата „имотите са по над 40 години, амортизирани са, през това време не са поддържани и не са правени инвестиции". Преди известно време пък в изказване пред парламентарна комисия, Димов твърди „...истина е, че поддръжката на спортните обекти е скъпа... Истина е, че спортът сам по себе си не може да издържа един такъв обект. В България все още спортът не е продукт, който да се продава, но България без спорт не може". Оказва се, че на практика не се правят никакви инвестиции, а впоследствие констатираме и липсата на сносен продукт. Не са нужни пространствени познания по икономика, за да забележим директната връзка между двете. За да имаме нормално изглеждащи спортни бази, някой трябва да инвестира в тях. Този някой трябва да има необходимата мотивация да го направи и съответните средства. Средствата могат да дойдат от едно единствено място, а именно - частния бизнес, предприемачите. Мотивацията също може да бъде една единствена - печалба. Истината е, че е далеч по-добре да плащаме, за да спортуваме, отколкото да не спортуваме въобще, поради липса на спортни съоръжения.

Нека се вгледаме в спортната база на територията на Столична община за да защитим или отхвърлим подобна теза. Това, което рязко отличава системата на спорта в столицата от другите населени места в страната, е голямата спортна база, която е разнообразна по своя характер и би следвало да дава възможност за масово развитие на най-различни спортове. По данни от Общия устройствен план в столицата има 720 ха открита и 120 ха покрита площ за спорт, като общият брой на спортните обекти е 822 (370 открити, 452 покрити). Откритата спортна база се състои от 193 комбинирани спортни площадки, 68 тенис кортове, 25 футболни игрища, 7 стадиона, 7 плувни басейна и др., а покритата спортна база включва 340 комбинирани спортни зали и салони, 48 плувни басейна, 4 стрелбища, зимни пързалки и др.

Организацията на спорта в София е усложнена поради многообразните форми на собственост върху спортната база и липсата на ясни правила и регламентирани форми за отдаването й за стопанисване. Собствеността е държавна, общинска, съсобственост между държавата и общината, а за част от обектите тя не е установена или е предмет на съдебни спорове. Въпреки това, дори и обектите с ясна общинска собственост са в много лошо състояние. В София няма многофункционална зала, която отговаря на европейските изисквания, а повече от двадесет години не е построена от държавата или общината нито една спортна зала. Няма и разработен механизъм за привличане на частни инвестиции за спортно строителство. По-голямата част от спортната база не се модернизира и се използва неефективно. Чести са и случаите на разрушаване на спортни площадки и застрояване с друго предназначение.

Бюджетът за Физкултура и спорт, който отделя общината в рамките на общинския бюджет, се движи от 462 000 лв. за 2002 г. до 541 000 лв. за 2006 г. и не надхвърля 0.1 % от сборния бюджет на общината. Средно за жител на столицата (без бюджета на СУСШ - Столичната ученическа спортна школа) общината отделят между 40 и 45 ст. годишно, което може да се определи като мизерна сума. Само според общинския публичен регистър на спортните имоти и спортни съоръжения приблизителната сума за козметичен ремонт на тези имоти и съоръжения е около 5 млн. лв.

Очевидно е, че столицата разполага с големи възможности за развитието на спорт, но има нужда от инвестиции. Общината не успява да отдели нужните средства за поддръжка, но въпреки това ограничава възможността за навлизане на частни капитали. Спортните обекти се дават предимно на спортни клубове и организации. Препречен е пътят на компаниите, които биха търсили печалба - говорим за печалба от спортна дейност, не за отварянето на магазини и заведения. Инвестициите обаче се правят с цел печалба. Тази пък печалба се формира от желанието на потребителя да заплати за дадена стока или услуга. Нормално е гражданите на София или съответните спортни клубове и организации да имат поне възможността за избор - дали да заплатят за използването на добро спортно съоръжения или да се примирят с общинските/държавни такива.

И все пак, дали спортът сам по себе си може да издържа един спортен обект? Отговорът е по-скоро ДА! Достатъчно е той да е в ръцете на частни лица, чиито успех/провал зависи от: 1) парите, които влагат; 2) начина по който изглежда съоръжението; 3) удовлетворението на потребителите - тези, които го използват; 4) желанието и възможността на тези потребители да заплащат за тази услуга. В столицата има поне няколко примера, че всички тези фактори са налице и работят добре. Повечето игрища, където се заплаща, за да се играе, изглеждат добре и са пълни постоянно. От друга страна, порутените (безплатни) квартални игрища стоят празни.