Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Споделената икономика и частното регулиране

Автор: Десислава Николова / 01.07.2016
Оцени тази статия:

Когато става въпрос за услуги от споделената икономика, най-честите въпроси, които вълнуват властите в една страна, общо взето са два:

  • как да регулираме тези бизнеси?
  • как да ги облагаме?

Традиционното разбиране за регулирането на икономическите отношения е за избор между две опции – обществено (т.е. държавно) регулиране и никакво регулиране. Държавното регулиране, обаче, страда от някои сериозни недостатъци, сред които:

  • Проблемът със стимулите

Всъщност тук проблемът се корени в това, че регулаторите и нормотворците са индивиди като всички останали и в този смисъл, се ръководят на първо място от личния си интерес. Т.е. очакванията, че регулаторите ще защитават единствено и само обществения интерес стъпват на грешния постамент, че регулаторите са някакви ангелоподобни супер-хора, които те очевидно не са. Проявленията на частния интерес над обществения при регулаторите са много и се срещат в пълното си многообразие и у нас – корупция, лобизъм, фаворитизъм, регулаторно „пленяване” (regulatory capture) и др. При регулаторното пленяване разпоредбите се разписват така, че да са в полза на определени бизнес интереси и/или в ущърб на конкурентните им такива. В изследванията по въпроса за регулаторното пленяване се среща и терминът „въртяща се врата” (revolving door), който илюстрира постоянния поток от хора между регулаторите и регулирания от тях бизнес заради специфичната експертиза, която те имат. Не е трудно да си представим как, например, един бивш служител на електрическа компания в страната X продължава да защитава интересите й и след като се присъедини към органа за регулиране на енергийния сектор. Или пък носи със себе си служебна или конфиденциална информация за работата на регулатора, когато преминава в частния сектор.

  • Проблемът със знанието

Проблемът със знанието произтича от генералния проблем с невъзможността нито един стопански субект, включително и регулатора, сам по себе си, да има перфектно и пълно знание за икономиката. Теоретично, оптималната регулация би изравнила пределните разходи от регулирането с пределните приходи/ползи от него. Но един администратор много трудно би могъл да знае точния размер на ползите и разходите от неговите регулации върху засегнатите бизнеси.

В резултат от това регулациите биха могли да са прекомерни (т.е. разходите за засегнатите бизнеси да превишават ползите за клиентите им или обществото като цяло) или пък да са недостатъчни. Така например, регулаторът може да изисква всички коли, които работят като таксита, да са произведени последните 2 години, да имат климатик, да минават през автомивка всяка сутрин, а шофьорите да имат 15-годишен опит без нито едно нарушение. Това  със сигурност предполага по-висока защита и удобство за клиентите, но цената на такъв превоз вероятно би направила таксметровата услуга свръхлуксозна и би заличила голяма част от пазара за такива услуги.

Проблемът със знанието донякъде би могъл да се тушира при обществени консултации със засегнатите страни, при които се взима предвид мнението им за потенциалните ефекти от планирани регулации. Тук обаче трябва да се отчита и интересът на засегнатите страни да надценяват разходите и подценяват ползите. Т.е. обществените консултации няма как да решат проблема с недостатъчното знание, а в най-добрия случай могат само да го намалят. 

  • Проблемът с високите разходи по прилагането на регулациите

Третият основен проблем с държавното регулиране са високите разходи по прилагането на нормите. Дори и да приемем, че регулаторът действа изцяло в обществен интерес и успява да разпише оптимална регулация, която не е нито прекомерна, нито недостатъчна, то пак остава отворен въпросът как и доколко тази регулация ще се прилага. България е чудесен пример за много добро законодателство в редица сфери и нулевото му прилагане заради високи разходи по прилагането, корупция или просто липса на интерес у правоприлагащите органи (да си припомним проблема с частния срещу обществения интерес).

Предвид всичките по-горе изброени проблеми, въпросът е дали политиците са изправени пред избора между  държавно регулиране или никакво регулиране.  

Всъщност, има и трета опция и тя е частното регулиране на икономическите отношения. Още по-хубавото е, че частното регулиране разрешава всички по-горе изброени проблеми по един естествен (т.е. пазарен) начин. Добър пример за частно регулиране са именно платформите за споделени услуги. Ето как работят те:

  • Проблем със стимулите

Интересите и на платформите за споделени услуги, и на потребителите са в една посока. Тук механизмът е много прост - платформите печелят, ако повече клиенти ги ползват. А повече клиенти ще ги ползват, ако платформите обслужват интереса на клиентите. Предвид това, проблемът с разнопосочните стимули при общественото регулиране тук изобщо не стои на масата.

  • Проблем със знанието

Още Мизес (в неговата статия „Икономическата калкулация в социалистическата държава”) и по-късно Хайек аргументират блестящо ролята на цените като основен канал за разпространение на информация в пазарното стопанство. По-глобално погледнато, пазарът и конкуренцията (каквато има между отделните платформи за споделени услуги) лесно решават проблема с недостатъчното и непълно знание. Тук трябва да се отбележи, че конкуренцията между платформите включва и конкуренция между частната регулация, която всяка от тях предлага. Реално това са всички изисквания към тези, които използват платформата. С помощта на пазарни сигнали (брой клиенти, пазарен дял, печалба или загуба) и обратна връзка от потребителите (похвали и оплаквания, рейтинги), платформите постепенно намират този баланс, при който пределните разходи и приходи от частната регулация се изравняват.

  • Проблем с разходите по прилагане

Частната регулация решава и въпроса с разходите по прилагането ѝ. Тези разходи са далеч по-ниски от разходите по прилагане на обществената регулация и това е така поради наличието на т.нар. репутационни системи. Тези репутационни системи всъщност представляват възможността клиентът да оцени всяка една сделка и всеки един, който е предоставил услуга през платформата, с помощта на рейтинги. Репутационните системи по естествен начин насърчават доброто поведение и решават проблема с информационната асиметрия. Ако предоставящият услугата разочарова клиента, то първият ще получи нисък рейтинг, ще бъде избягван и рискува да бъде изхвърлен от платформата. При рейтинговите или репутационните системи анонимните сделки се заменят с централизирани сделки, защото платформата пази историята на оценките. Така например, при една традиционна таксиметрова услуга двете страни са анонимни и ако клиентът е измамен или разочарован, тази информация рядко стига до други клиенти. При платформите за споделени услуги, всяка сделка може да бъде оценена и историята от тези оценки представлява така ценната информация, която достига до други клиенти.

Всичко казано дотук е добре да се отчита, когато се обсъжда въпросът за регулирането на споделената икономика. Най-прогресивно мислещите регулатори по света възприемат именно подхода на щадящо и насърчаващо публично регулиране на тези бизнес модели, което отчита и наличието на частно регулиране. Това включва и отказът от регулиране в определени случаи - най-вече когато услугите се предоставят от индивиди (а не бизнеси), нерегулярно и в малки обеми. Българските регулатори могат само да се поучат от тях.



* Статията е част от съвместно усилие за анализ на споделената икономика и нейното регулиране, в което ИПИ неотдавна участва заедно с няколко неправителствени организации от Централна и Източна Европа. Съвсем скоро ще публикуваме и целия анализ на български език.