Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Спасение за всички

Автор: Десислава Николова / 07.10.2011
Оцени тази статия:

„Аз съм вратата; ако някой влезе през Мен, ще бъде спасени ще влиза, и ще излиза, и паша ще намира.“

Евангелие от Йоан (10:9)

 

През месец юли 17-те страни-членки на еврозоната подписаха споразумение за новия формат на Европейския фонд за финансова стабилност (ЕФФС). Основните елементи в „поправения” фонд са увеличаването на гаранциите, които фонда би могъл да издава по заеми за закъсали страни в еврозоната, както и възможността на фонда „в извънредни случаи” да се намесва на първичния пазар за държавен дълг. Под последното се разбира, че фондът ще може пряко да купува държавни облигации в момента на тяхното емитиране. Т.е. от една страна, този фонд ще може да гарантира облигации на страни от еврозоната, а от друга - ще може и да ги изкупува. Не е трудно да се види, че в случая се получава един затворен кръг, от който пазарът изцяло е изключен – както от страна на предлагането (заради гаранциите), така и от страна на търсенето.

Вкорененият морален риск в този фонд ще стане още по-силен от средата на 2013 г., когато се планира временния по замисъл спасителен фонд да се превърне в постоянен механизъм, т.нар. European Stability Mechanism. Всеки, учил някакви основи на икономическата теория, знае, че там, където има гаранции, кредитният риск вече не се носи от заемополучателя, а от гаранта. Освен това, сигурният купувач на държавен дълг в лицето на фонда допълнително увеличава моралния риск. При липсата на натиск от пазарите за корекция на фискалните дисбаланси и намаляване на дълга и при знанието, че винаги има как да се рефинансираш на сравнително ниска цена, никоя от проблемните страни няма да има стимул да се поправи. А както знаем, всичко в икономиката е въпрос на стимули – съществуват ли стимулите, виждаме и съответното действие/бездействие.

Но европейските лидери явно няма да спрат дотук. Операцията по спасяване на големия политически проект за еврозоната най-вероятно ще се разпростре и към големите европейски банки. Поне това се говори от началото на тази седмица. Докато след кризата от есента на 2008 г. банките в отделни европейски страни получиха капиталови инжекции от своите правителства, с които да компенсират загубите от т.нар. токсични активи, сега очевидно се върви към една по-мащабна, наднационална спасителна операция.

Всъщност, банките в ЕС (както тези в САЩ и редица развити и нетолкова развити страни) отдавна не се държат като пазарни субекти, които поемат риск и съответно след това носят последствията от своите решения. Наличието на гаранции за спасение на банките от страна на правителствата (макар и негласни, за разлика от явните гаранции в случая с ЕФФС) променя поведението на банките към по-рисково, тъй като де факто рискът не се носи от тях. Преди 2-3 години банките имаха в балансите си губещи активи, свързани с т.нар. нискокачествени ипотеки и техните деривати. Сега отново имат токсични активи – този път на затънали в дългове правителства с покачващ се риск от неплатежоспособност.

Разликите между сегашната ситуация и тази от разгара на финансовата криза не са кой знае колко големи – нито от гледна точка на проблемните активи, нито от гледна точка на очакваното решение, а именно, спасение от страна на правителствата.

Това, което се пропуска, обаче, е, че докато съществуват такива явни или скрити гаранции за правителствата и банките, то и тези банки и правителства ще предприемат рискови политики и експозиции, защото винаги ще могат да разчитат на спасение в момента, в който го потърсят. Голямото лицемерие (или, ако използваме по-добре звучащия евфемизъм двоен стандарт) е, че от една страна, винаги сме готови да помогнем на банките, ако закъсат, но от друга - планираме да им наложим данък върху финансовите транзакции. Предложението за този данък бе аргументирано точно с рисковото поведение на банките и ролята им за предизвикването на последната криза. Малко, обаче, се говори за причините за това рисково поведение – а именно, неограничените гаранции, на които могат да разчитат банките в случай на трудност.

В крайна сметка, това, в което попадаме, е чиста проба омагьосан кръг. Гаранциите водят до повече лоши дългове и фискална слободия от страна на правителствата, които от своя страна ще изискват още повече гаранции на ниво европейски фонд за финансова стабилност, европейски стабилизационен механизъм или както се казва в момента спасителната схема. От своя страна банките ще продължат да купуват облигации на проблемни страни и да влошават качеството на своите активи, докато знаят, че могат да разчитат на спасение. А това поведение ще изисква още по-големи гаранции и за банките – били те явни или неявни. Една такава спирала на увеличаващи се лоши дългове и растящи гаранции със сигурност не е устойчива. Колкото по-високо се изкачваме по тази спирала, толкова по-болезнено ще и последващото приземяване.