Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Социалните помощи вече само за истински нуждаещите се?

Автор: Методи Лазаров / 31.08.2007
Оцени тази статия:

Държавата се реши най-сетне да ограничи помощите на безработните в трудоспособна възраст, които са в състояние да извършват трудова дейност, но просто нямат желанието излишно да се напрягат при положение, че могат да живеят на гърба на държавата.

От 1 януари 2008 г. влиза ограничение трудоспособното население да има правото да получава социални помощи само 18 месеца без прекъсване. Време беше да почнат да се променят криворазбраните идеи за социална политика, която е необходима в едно толерантно общество, но трябва да е в изключително ограничени и строги граници, за да не поражда лоши порядки сред населението. Като например да станеш постоянен клиент на социалните служби, а социалното подпомагане да се превърне в начин на живот. Или гражданите, които работят без трудов договор, но въпреки доходите си получават социални помощи, заради невъзможността на държавата да регистрира пребиваването им в сивата икономика.

Според Закона за социално подпомагане, две от основните точки, които уреждат правомощията на Министерството да изливат пари в населението, включват „подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат да задоволяват своите основни жизнени потребности” и „подпомагане на трудовата заетост на безработните лица, които отговарят на изискванията за получаването на месечни социални помощи”. Странно е, че тези две фрази не са обединени в едно изискване. Излиза, че този, който е оценен като трудоспособен и има знанията и възможността да укрива доход, за да отговаря на „изискванията”, е с равни правомощия спрямо хората в наистина неравностойно положение.

Щом има вратичка в закона, то е ясно, че през нея ще се проврат доста хора. Прекалената заетост на държавата с преразпределянето на доходи и стремеж да угоди на всички стимулира данъкоплатците да търсят начини да се домогнат до бюджетни средства, отколкото да търсят препитание чрез инструментите на пазарната икономика. Така икономическият растеж се забавя, защото се отнемат ресурси на икономиката, които се пренасочват към непродуктивни занимания.

Според заместник-министър Димитър Димитров, усилията на държавата ще се пренасочат към ограмотяване и преквалификация на засегнатите от тези мерки безработни. Такива мерки са приемливи и рационални, защото едновременно министерството ще подпомогне до някаква степен безработните да си намерят работа в частния сектор, а от друга ще се освободи от паразитиращите. Изглежда, че се получава противоречие във ведомството, защото в така наречената нова стратегия в социалната политика на министър Масларова е нужна „промяна на философията на социалното подпомагане в посока от социална помощ към помощ за осигуряване на заетост”. В друга национална програма “От социални помощи към осигуряване на заетост” четем отново за осигуряване на заетост и за предпочитаните работодатели като общини и общински и държавни предприятия. Разбира се, не е пропуснато да се спомене, че Европа така го изисква, но това не може да скрие пълното безсмислие на тези програми и стратегии, защото не решават основния проблем, че държавата продължава да плаща на немотивираните да (не) работят. Дали това ще бъде зад паравана на фиктивна държавна заетост с уж общественополезни функции, харчейки парите на данъкоплатеца, или ежемесечното явяване в бюрата за безработни, няма чак такова значение.

Частният сектор има знанията и възможностите да създава и посредничи в процеса на разработване и запълване на работни места. Политика на правителството за намаляване на безработицата е именно да подпомага частния сектор под формата на по-гъвкав трудов пазар и модерно децентрализирано образование. Държавата трябва да положи усилия в преразглеждане на приоритетите и качествата на немотивираните да работят. Крайъгълен пример за такъв вид политика е тази на щата Уисконсин и програмите „Първо работи”(Work First) и „Заплащане според работата” (Pay for Performance). При този вид програми безработните се стимулират да си намерят работа в частния сектор, като се полагат минимални, но персонални грижи от страна на социалните служби за подобряване на техните качества и ефективното им позициониране спрямо работодателите. Интересно е, че това включва временно поемане на разходите от страна на държавата за детската градина на децата на безработните, транспорт, нови очила и дори зъболекарски услуги (развалените зъби могат да бъдат препятствие). Когато е нужно, програмата осигурява на работодателите стимул за назначаването на работници със затруднения, например глухонеми.

Българското правителство би изхарчило по-малко средства с по-голям ефект върху социалната и икономическа интеграция на безработните ако въведе именно такъв вид програми. За кой ли път трябва да се убеждаваме, че пазарът знае по-добре от държавата как успешно да си сътрудничи с човешкия капитал. Клиентите на социалните служби може би няма да са много доволни от такъв вид развитие, но народът си го е казал – „Който не работи, не трябва да яде”.