Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Скачаме ли или пълзим?

Автор: Методи Лазаров / 06.07.2007
Оцени тази статия:

Покрай разразилите се наскоро протести за по-високи заплати на различни групи от заети в публичната сфера, е от особено значение да изследваме как са растели заплатите в икономиката през годините, за да преценим откъде сме тръгнали и какви цели гоним. На дневен ред стои въпросът за реално приравняване на доходите ни към средните нива в Европейския съюз, което донякъде се явява и част от неформалните търкания с Европейската централна банка по повод подготовката на влизането ни във валутния механизъм.

Правителството има фискалната възможност да поеме по-високите заплати в публичната сфера благодарение на натрупаните (и натрупващи се) бюджетни излишъци и приходи от приватизацията. Проблемът е, че такъв темп на раздаване на пари едва ли може да се поддържа продължително време, както показва и опитът на Унгария. Ще има еднократен стимул за икономиката, който обаче ще бъде изфабрикуван от повишена инфлация и демотивация на участниците в частния сектор. Разходите на фирмите по човешкия ресурс ще станат прекалено големи, като служителите ще напускат в посока държавна работа и не едно или две малки и средни предприятия ще бъдат доведени до фалит. По-високите заплати на държавните служители няма да стимулират тяхната производителност, защото без анализ на това какви точно усилия се възнаграждават и защо, няма да бъде ясно и какви усилия се очаква да бъдат вложени. Ще се получи един затворен кръг, в който разни хора скачат за повече пари, но не искат да се реформират, а да вървят постарому - както съвсем ясно ни показаха и шофьорите в градския транспорт.

Ако разгледаме структурата на доходите в обществото по децилни групи, ще забележим, че най-богатите или най-успешните и предприемчиви плащат най-високи данъци като абсолютни стойности, които се изливат в заплати на държавни служители. За да ги задържим в страната и те да носят финансов ресурс на държавата, самата държава трябва да покаже, че предлага реални и рационални публични услуги. Позапълващите се ниши на пазара и постепенното (да се надяваме и реално) премахване на корупцията хвърля бизнеса в търсене на други успешни методи, пък били те и европейски.

Таблицата ясно показва, че максимата "пари при пари отиват" се изпълнява доста сериозно, защото най-богатата 1/10 част от обществото е увеличила доходите си над 2 пъти за времевия период 1999-2004, по-малко богатите средно наполовина, а по-бедните с малко по-ниски темпове.

 

Фигура 1

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Източник: НСИ

 


Таблица 1

 

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

X

1999 ниво на доходи

2111

2258

2459

2748

3205

3530

4002

4539

5333

6895

2004 ниво на доходи

2696

3294

3610

4101

4675

5204

5941

6973

8830

15130

Реален растеж

25%

43%

44%

46%

43%

44%

45%

50%

62%

115%

Среден годишен растеж

5.1%

7.6%

7.9%

8.4%

8.0%

8.1%

8.5%

9.4%

11.3%

18.1%

Източник: НСИ

 

Тези наблюдения показват няколко важни извода. 2003 и 2004 са годините с най-стръмен растеж на доходите, което показва, че това е времето, когато хората реално започват да акумулират богатство след Виденовата зима. Статистически погледнато, разделението в доходи между бедни и богати се задълбочава, което може да бъде силен политически коз в лявото пространство. От друга страна, колкото повече реални доходи декларираш, толкова повече забогатяваш в бъдеще или толкова по-голям растеж реализира дохода ти. За тази интересна констатация допринася и падането на най-високата ставка при подоходния данък от 40% през 1999 до малко под 30% през 2004, тоест над 10% от дохода е освободен от държавни ръце и статистиката показва, че е бил използван умело и печелившо.

По-малко богатите нямат толкова мотивация или възможности да се трудят, печелят и увеличават с по-високи темпове своето богатство. Първопричината са високите директни данъци, които оставят недостатъчен дял от без това ниския доход, а след това идва и остарялата образователна система, която не може да позиционира знанията на обществото на правилни позиции на трудовия пазар в една отворена и пазарна икономика. По-предприемчивите имат знания, които са по-скоро интуитивни или нестандартни спрямо родното образование и това е техният шанс да печелят по-висок доход.

Другoто възможно обяснение е недекларирането на реални доходи и обяснимото нежелание на една част данъкоплатци, попадащи в първата децилна група, тези доходи да нарастват в официалните статистики. Отделно държавата показва, че с минималната работна заплата реже растежа в доходите на най-бедните, защото той бива предварително изконсумиран от тези законови, досадни пречки. Един служител, осигуряващ се на минимална заплата, не вижда стимул да се труди по-ефикасно ако темпът на растеж на заплатата изостава от този на други социални групи. Дори тогава държавата решава да му помага с различни техники на социални помощи, които правят всичко друго, но не и да насърчават иновативност.

Ако искаме да конвергираме ускорено доходите си към европейските нива, като ги повишаваме 2 пъти всеки 5 години, както се случва при най-богатата децилна група, трябва всички да станем шефове и началници. Много хубав вариант, но дори и на нашата страна и трябват изпълнители и служители. Засега правителството показва, че има нужната политическа решителност да устои на исканията за пари, но не е ясно дали тази позиция ще бъде удържана в края на годината, когато официално ще бъде регистриран големият бюджетен излишък. Ако държавата намали административния си щат и се разтовари чрез преразпределяне на дейности към частния сектор, то върху управляващите ще бъде оказван натиск в много по-ниски абсолютни стойности и освен това, те биха разполагали с по-голям финансов ресурс. Реформата в образователната система е наложителна като предварителен, а увеличаването гъвкавостта на трудовия пазар като непосредствен фактор за посрещане нуждите на пазара. Иначе ще пълзим, а обществените настроения ще наказват тези, които скачат.