Шум в eфира: права на собственост

Тази седмица в България беше представено 13-то издание на Индекса за икономическата свобода на американската фондация „Херитидж" и „Уолстрийт Джърнъл". На пръв поглед резултатите за България са добри, но по-сериозното вглеждане в данните дава повод за сериозни притеснения. За 9 от 10-те  икономически свободи България получава оценки, близки или дори малко по-високи от средното равнище за света. Едва ли точно това сравнение може да ни даде някакъв повод за гордост, но поне ни показва, че имаме нужната база, върху която да стъпим и да продължим да подобряваме резултата си.

Коя обаче е тази десета икономическа свобода, която още не сме споменали?

"Свободата, която е движеща сила и извор на всички останали свободи" – както я описа Тим Кейн[1].

Тази икономическа свобода е наречена право на собственост –  правото на човека да притежава плодовете на своя труд. Резултатът на България в класацията за ‘право на собственост' е 30% и това категорично ни отрежда последното място в ЕС (заедно с Румъния). В най-опростен вариант тези 30% означават, че „съдебната система е изключително неефективна". Това обаче ние си го знаем. Въпросът е какви са истинските причини за тези слабости? Защо от толкова много време се говори за реформа, но резултат няма никакъв? Нека потърсим отговора на едно необичайно място – в самата идея за свобода и в извора на правото на собственост.

Правото на собственост не се придобива от или благодарение на държавата. „Отговорността на правителството е да дефинира (т.е. идентифицира) правата на собственост, а не да ги създава, дарява или експроприира"[2].

Интересен пример за пълното неразбиране на същността на правото на собственост и механизмите на пазарната икономика е отношението на правителството към т.нар. ‘ефир'. В момента източникът на правото на собственост върху ефира в България е правителството[3]. Наскоро Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) поиска отлагане на лицензирането и раздаването на ефирни честоти. Основният аргумент, използван от бюрократите в подкрепа на това статукво е, че радиочестотният спектър е стратегически ресурс за страната и ако бъдат премахнати регулациите и контролът от страна на държавата, това ще доведе до разграбване на честотите и изчерпване на ресурса ("защото ресурсът е един" – КРС). Че ресурсът е един и при това ограничен, спор няма. Но използването на това твърдение като аргумент за контрол и регулации е меко казано несериозно. Нима съществува ресурс, който да не е ограничен?

Оскъдността на ресурсите по никакъв начин не задължава държавата да се намесва. Единственият начин да направим един ‘ограничен' ресурс достъпен за всички икономически актьори е „да го направим частна собственост и да го хвърлим на свободния отворен пазар"[4]. Така решението кой да разполага с този ресурс, в случая дадена честота, няма да бъде взето от някакви бюрократи (било то СЕМ или КРС), а ще зависи от пазарните сили. От така наречената – ‘оценка на публиката' или казано по-просто от действията на отделните индивиди.

Трябва да бъде ясно казано, че тук не става дума за някакъв вид анархия. Отговорността на държавата да дефинира (т.е. идентифицира) правото на собственост стои в основата на нейното съществуване. „Също както два влака не могат да пътуват по една и съща отсечка релси едновременно, така и две емисии не могат да използват една и съща честота едновременно, в едно и също пространство, без да се ‘заглушават' една друга"[5]. Това е единствената роля на държавата. Да дефинира и защитава правата на отделните индивиди. В случая това означава да има ясни права на собственост над целия честотен спектър и да бъде наказван всеки, който нарушава нечие чуждо право.

Първоначалното добиване на собственост над дадена незаета честота не е от решаващо значение. Логично да бъде следван принципа, „който дойде пръв, печели". Но веднъж преминала в частни ръце, тази честота става подвластна на пазарните сили. Точно ограничеността на ресурса е основният мотивиращ фактор за новия собственик. Всеки предприемач, който иска да инвестира в този сектор, ще трябва да се насочи към някой от „първоначалните" собственици. Така придобиването на собственост върху ефира ще зависи от договора между самите икономически актьори. Индивидуалният избор на всеки от тях ще изземе досегашните функции на държавата. Придобиването на собственост върху дадена честота няма да се различава по нищо от придобиването на собственост върху всяка друга стока. Достатъчно ще е просто да се обърнем към пазара.

Разгледаният пример ясно показва основния недостатък в дефинирането на правото на собственост в България. Прокрадва се идеята, че изворът на всички човешки права и самата частна собственост е държавата. Въпреки обединението върху идеята, че правото на частна собственост е най-важното и изначално право на човека, даденият пример ни показва пълното объркване относно извора на това право. Не държавата е тази, която може да създаде или дари правото на собственост. Това право се придобива благодарение на знанието и усилието на отделния индивид. „Всеки материален елемент или ресурс, за да бъде полезен или стойностен за хората, изисква прилагане на знание или усилие"[6]. В основата на всяко знание или усилие стои способността на хората да мислят. Няма такова нещо като колективна или държавна мисъл. Мислите и идеите са прерогатив единствено на индивида. Точно това ни води и към извода, че собствеността се придобива „по правото на онези, които прилагат знанието и усилието".

 


[1] Д-р Тим Кейн е директор на Центъра за международна търговия и икономика на фондация „Херитидж"и е бивш старши икономист към Икономическата комисия в американския Конгрес

[2] Айн Ранд, „Капитализмът: непознатият идеал", Издателска къща ‘МаК', Издателство ‘Изток-Запад', София, 2006 г., 147 с.

[3] Конституция на Република България, чл.18, ал.3

[4] Айн Ранд, „Капитализмът: непознатият идеал", Издателска къща ‘МаК', Издателство ‘Изток-Запад', 2006 г., София, 149 с.

[5] Пак там, стр. 146

[6] Пак там, стр. 146


Свързани публикации.