Шарлатаните и икономиката

„Голямата рецесия” започна през 2008 г. и по своята същност предполагаше някакъв фундаментален дебат и интелектуален ренесанс на тема икономическо развитие на съвременното общество. Истински сблъсък на идеи обаче така и не се случи. Сякаш взе връх надеждата за някакво магическо възстановяване, което да върне нещата така, както си бяха преди кризата. В началото на 2012 г. вече бе видно, че това няма как да стане – Европа тръгна отново надолу и моментално дебатите се фокусираха повече върху принципи и идеи и по-малко върху техническите детайли как да се осъществят тези идеи. Европа сега е опитното зайче на едно от най-големите интелектуални противопоставяния в икономиката – повече или по-малко държава по време на криза?

 Модерното звучене на това противопоставяне е политика на бюджетни съкращения (т. нар. “austerity”, по-долу използвано като „остерити”) или политика за икономически растеж и работни места? Съвременните шарлатани[1] ще ви кажат, че политиката на бюджетни съкращения е самоубийствена, тъй като удължава депресията, не позволява на икономиката да се възстанови и дори води до повече дълг (поради липсата на растеж и съответно приходи в хазната). Те също така ще ви кажат, че алтернативата е държавата да се фокусира върху икономическия растеж и работните места, което, разбира се, включва експанзионистична монетарна и фискална политика. Звучи прекрасно – сякаш някой някъде има план (Маршал?), но какво всъщност означава това?

Всеки, който поне малко следи новините за дълговата криза в Европа, трябва да е забелязал, че постоянно се споменават т. нар. „пазари” и тяхното отношение към различни страни. Причината това да се случва е, че тези страни имат нужда от пари, т.е. някой трябва да им финансира дълговете. Тук не става дума за това, кой какви политики иска да предприеме, а какви политики водят до по-голямо доверие (в платежоспособност) и съответно до по-евтино финансиране. Не пазарите са подчинили страните на своите правила. Страните в Европа сами са се докарали дотам, че социалната им стабилност да зависи от това дали някой ще им купи ценните книги или не. Гърция изгуби доверието на пазарите, те станаха недостъпни за нея и тя се срина. Италия опита да шикалкави, доверието на пазарите изчезна и Берлускони си замина. Испания за момент показа несигурност, отклони се от бюджетните си цели  и сега пазарите се дръпнаха. Пазарите не се занимават с интелектуални битки, а просто инвестират пари – я си показал нестабилности веднага са те наказали!

Ако следваме логиката на държавни харчове за излизане от кризата, то решенията тук са две – харчиш[2], но говориш за „остерити” и се надяваш никой да не забележи (не работи, виж Гърция) или посягаш на валутата си. Това с валутата (за страните в еврозоната) също може да стане по два начина: ЕЦБ започва да печата пари и да финансира директно закъсали държави (тоест обезценяваме еврото) или напускаш еврозоната и започваш сам да си печаташ своята валута. Това са нещата, които се предлагат и от радетелите на държавните харчове за излизане от кризата – просто тези харчове могат да се финансират само с печатане, но не и с доверие, тоест от пазарите. Разбира се, всички са наясно, че това с ЕЦБ трудно ще се случи (германците още не са полудели), така че фокусът сега е към напускането на еврозоната. Точно това казва и Кругман – да се разбива еврозоната, за да могат Гърция и Испания да си напечатат пари и да стимулират растежа с държавни разходи. За инфлацията ли се сетихте? Според Кругман и другите шарлатани тя е нещо хубаво и дори ни трябва още от нея, за да растем.

След всичките години на развитие на икономическата мисъл, пак опряхме до печатането на пари като решение на фискални проблеми[3]. Излизането от еврозоната и девалвацията на местната валута е възможно решение, но социалната му цена е по-голяма спрямо тази на „остеритито” – вместо икономии, просто всички ще обеднеят. От „остерити” никоя страна не е станала бедна[4], но от (хипер)инфлация доста страни са обеднели (включително България).

Накрая, да се върнем на растежа – възможен ли е въобще при бюджетни ограничения? Очевидно да! Естония и Германия нямат проблем с бюджетите си (или с „остеритито”) и се справят добре. В Южна Европа, от друга страна, са я закъсали и с бюджетите, и с растежа. Испания гони почти 10% дефицит и няма следа от растеж – за какво „остерити” въобще говорим? Преди седмица пък и Великобритания отново влезе в рецесия, а бюджетният ѝ дефицит е като на Испания. Въобще противопоставянето на стабилните публични финанси и растежа е измислено упражнение – едното не може без другото.

Умишлено използваме „остерити” в цялата статия и едва накрая – „стабилни публични финанси”, за да се види ясната разлика. Шарлатаните се опитват да наложат първото и казват – „Ето вижте, в Европа има „остерити” и се задава нова рецесия. Ние бяхме прави, да живее Кейнс!”. Не, в Европа няма „остерити”. В Европа има провалени държави, които не могат да поддържат изкуствено създаден стандарт на живот (т. нар. европейски социален модел) и не могат да си платят сметките.

Стабилните публични финанси и мерките за икономически растеж и работни места не се противопоставят, но само когато говорим за структурни промени, а не разходни политики. Това е основното послание на Германия – стабилни финанси и структурни реформи. Цяла Източна Европа мина по този път през последните 20–тина години – едни го направиха бързо и спечелиха, други шикалкавеха в началото и се опариха.

[1] Някои от статиите на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”: „Those Revolting Europeans”, “Death of a Fairy Tale”, “Europe’s Economic Suicide”, “Not Enough Inflation”, “What Greece means”, “States of Depression”, “What Ails Europe”, “Pain Without Gain”, “The Austerity Debacle”, “Nobody Understands Debt”, “Keynes Was Right”; Всички тези статии са написани през последните 6 месеца и защитават една и съща позиция: бюджетните ограничения по време на криза са самоубийствени, няма проблем да се поема още дълг, държавните харчове са решение, инфлацията не е проблем и т.н.

[2] Финансираш харчовете си от пазарите или с програма на ЕС/МВФ – и в двата случая трябва да доказваш, че си разумен, а не популист.

[3] В Испания това съвсем не е нова тема – там още четат Хуан де Марина и неговият трактат „De Monetae Mutatione” (1609) или „Промяната (подмяната) на парите”

“…Such seizure occurs whenever money is debased: For what is declared to be more is worth less. But if a prince is not empowered to levy taxes on unwilling subjects, and cannot set up monopolies for merchandise, he is not empowered to make fresh profit from debased money. These strategies aim at the same thing: cleaning out the pockets of the people and piling up money in the provincial treasury. Do not be taken in by the smoke and mirrors by which metal is given a greater value than it has by nature and in common opinion. Of course, this does not happen without common injury. When blood is let by whatever device or strategy, the body will certainly be debilitated and wasted. In the same way, a prince cannot profit without the suffering and groans of his subjects.” (“A Treatise on the Alteration of Money”, Juan de Mariana)

[4] Всички помним думите на Тодор Колев в „Опасен чар” (1984): „Икономията е майка на мизерията”. Интересно как много хора считат това за народна мъдрост (поговорка), а не за хумористично подмятане – така явно мисли и Кругман.

Извадка от „Опасен чар” (1984):

– Куче-касичка. Къща-касичка. Заек-касичка. Куче-касичка.

– Старомодно.

– Имаме модерно — зарче-касичка, шлем-касичка.

– Икономията е майка на мизерията.

– Тъй вярно, другарю капитан.

– Това куче защо е зелено?

– То е крокодилче.

– Защо не пише?

– Заяжда. От влагата.

– Лошо другарю…

– Седларов.

– Лошо, Седларов, лошо.