Рисковете на Европейската регионална политика

  Европейската регионална политика предизвиква въпроси от теоретическо и прагматично естество. Сред първите централни са “какви са теоретичните основания за решаването на т.нар. регионални проблеми?” и “какво представлява европейската регионална политика?”. Прагматичният въпрос е “какво да се прави с тази политика”?

“Социалният проблем” и “регионалният проблем”

Следната таблица представя относително ясно противоречието между тези два проблема.

И двата проблема се превръщат в оправдание на действията на т.нар. държава на благоденствието (“welfare state”). Според Мизес национализацията и държавата на благоденствието са просто два различни пътя към социализма. Той дори смята, че комунистите и защитниците на държавата на благоденствието не се различават по своите цели, а само по средствата, с които ги постигат. Тази идея е добре развита в трактата “Стопанска свобода и държавна намеса”. Ако фон Мизес е прав, един от рисковете на европейската регионална политика е вкарването в оборот на ценностите на комунизма и социалната държава, но един вид през задната врата.

Това предположение се подкрепя от размисъла върху същността на проблема. Ако в основата на регионалната политика се поставят регионалните различия в доходите и бедността (абсолютната бедност), то основното решение е развитието на самите бедни, увеличаването на техните възможности за избор, включително тяхната мобилност – възможността да отидат там, където те ще са по-нужни и биха могли да печелят добре.

Това теоретически тривиален стопански проблем за справяне с недостиг и ограниченост на ресурси.

Решението му, което предлага европейската регионална политика е нещо като:

а) спиране на развитието на по-заможните региони и индивиди или тяхното регресивно развитие;

б) изчакване от страна на по-развитите и заможните вместо стратегия за “догонване”, достигане от страна на по-бедните.

На това отгоре тази политика има и скрита цел – спирането на мобилността на хората и ресурсите от по-бедните райони, което противоречи на нормалната икономическа логика и най-вероятно дори не може да бъде приложени но практика.

Съдържание на европейската регионална политика

До какво се свежда тази политика?

Първият отговор, който идва на ум е, че става дума за международен трансфер на финансови средства, което е форма на чуждестранна помощ.

На второ място идва прехвърлянето закони, регламенти и бюрокрация, които най-вероятно не произтичат от действителните решения на социалния проблем на място, в дадения регион.

От гледище на икономическия начин на мислене, стопанското развитие е резултат преди всичко от разгръщането на предприемачеството. Тогава, когато се прехвърлят средства без предприемачество възниква проблемът с избора на начинания за влагане на тези средства. Този проблем не може да бъде решен задоволително, защото средствата са чужди. А щом средствата са чужди, то и вниманието към тяхното изразходване е по-лекомислено отколкото би било, ако средствата бяха свои.

Оттук следва и следващият основен риск: опасността от грешна, анти-производствена подредба на стимулите и подкрепа на корупционни практики. Детайлните на пръв поглед уточнения на критериите за преразпределение – например 50% от средното за ЕС равнище на БВП на човек от населението, 75% от това равнище или 90% (при кохезионните фондове) – не решават нито един проблем на търсенето на най-доходните инвестиции.

Всъщност внимателния преглед на процедурите и промените в регионалната политика показва, че:

1. “похарчени пари” се равнява на “добре похарчени пари”,

2. процедурите на отчетност не са готови, онези, които са готови не се прилагат, а новите правила ще почнат да действат от 2006 г. ако дотогава бъдат въведени, т.е. самата отчетност е постоянен проблем;

3. “националното планиране” на ресурсите ограничава действителното стопанско, предприемаческо планиране;

4. защото няма отчетност, много лесно се създават митове за регионалните фондове и тяхното използване, един от най-упоритите митове е този, че Ирландия ги е използвала добре.

Какво може да се прави?

Естествено е да се води дебат. Вероятно поради горните проблеми и рискове, т. нар. евроскептизизъм ще се разгръща все повече в страните членки като скептицизъм и недоволство от процеса на разширяване.

Страните, които тепърва се присъединяват вероятно ще трябва да избират между държавна помощ и успешна конкурентност. Странното е, че ЕС от една страна, е ревнив спрямо държавните помощи, предоставяни от местните правителства, но от друга с готовност обещава регионални фондове, стига те да са планирани. Рано или късно тази практика ще секне.

––––––––––––––––––

*Авторът е икономист, координатор в Института Лудвиг фон Мизес в Букурещ. Статията е преразказ на експозето на г-н Топан, направено на срещата на Международното общество за индивидуална свобода, която се състоя в София на 2 и 3 април т.г. Преразказът е дело на Красен Станчев, който използва и свои записки от срещата.