Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Решения за съдебната карта без съдиите не бива да се взимат

Автор: Иван Брегов / 05.02.2021
Оцени тази статия:

Осмият състав на Висшия съдебен съвет има около година и половина до края на мандата си.

Стореното дотук като съзидателно начинание не е много, да не кажем, че е критично малко и като такова би могло да се оцени както от обществото, така и от хората вътре в самата система.  Реорганизацията на българските съдилища по места е вече закъснял процес и поради това издръжката на самата система струва скъпо, разходите по бюджета на съдебната власт продължават да нарастват (вж. графиката по-долу), а само преди ден бе гласувано поредното увеличение на заплатите. Така движението продължава да бъде по линията: висок щат – още по-високи разходи – неефективно разпределение на щата – висока натовареност на места в системата – риск за качеството и бързината и така до безкрай.

 

Ето защо решението на съдийската колегия на ВСС за реален избор на модел и пътна карта за действие изглежда да е действие в очаквана посока. Но за да не изгуби подкрепата на самите съдии, където вероятността за съпротива е огромна, и на обществото, където пък трайно има ниско одобрение и доверие, ВСС следва веднага да публикува обширен анализ и мотиви защо именно е избран конкретният модел. В противен случай рискува неуспех още в зародиш на инициативата, защото без вътрешно одобрение по места, ще се възпротивят местните власти, местните общности, а знаем, че изискуемите законови изменения следва да са дело на политиците. Те, от своя страна, не обичат решения, които удрят по рейтинга им. А това са предпоставки да се върви постарому още дълго. 

Какъв е избраният модел?

Накратко той се явява сбор от всички обсъждани до момента варианти и цели да трансформира районните съдилища като те следва да разглеждат ограничен набор дела по материя. Основна първа инстанция следва да бъдат окръжните съдилища като при тези промени трябва да се вземе под внимание необходимостта от прехвърляне на щатни бройки към по-натоварените и равномерно натоварване с дела на ниско натоварените окръжни и апелативни. С този модел реално се постига и един страничен за оптимизацията на съдебната карта ефект – масов ръст в кариерата за голяма част от съдиите като явно стремежът е така да се спечели одобрението им за по-радикални действия. В допълнение, следва да се засили специализацията по материя за самите съдии. На този етап обаче реалните действия се свеждат до това редица съществуващи районни съдилища да се трансформират в териториални отделения като по-малките се влеят в по-големите. Замразяването на промяната на съдебната карта до това ниво би било най-неблагоприятното развитие.

 

Струва ли си подобен подход?

Ако се опитаме да проследим социалния ефект – вероятно страховете ни ще надделеят, тъй като добре знаем, че у нас практическото измерение на реформите най-често е във вреда на населението.

Приемането на механизми, по силата на които броят и териториалното разположение на съдилищата да бъде динамично и ревизирано през определен период от време не е чуждо на българския правен контекст. Макар и несработил на практика преди Втората световна война, този подход е присъщ на правната среда в България. Решаващ за ефективното прилагане на такова решение е създаването на широк спектър (ветрило) от критерии, които да бъдат ясно проследими и отчитани както от статистиката, така и от администрацията и членовете на ВСС ежегодно, а натрупаните ежегодни данни - и през по-дълъг период от време:

  • Брой на делата – степен на натовареност на съдиите;
  • Структура на населението – вид на делата, вид на съдилищата и техните отделения и задълбочаване на специализацията, съотвeтно увеличаване на щата според потребностите;
  • Достъпността на правосъдието не означава близост, но ниският социален статус или напредналата възраст лишава приложението на съвременни технологии;
  • Статутът на определени погранични/отдалечени съдилища да бъде отчетен;
  • Снабдяване на съда с необходимата социална инфраструктура като служби и услуги;
  • Брой съдии на глава от населението в определена териториална единица – приема се стандарт за твърда база. Идеята не е чужда за българските юристи – случаят с нотариусите е именно такъв;
  • Определяне на броя съдии спрямо броя дела за териториална единица – това дава гъвкавост, но пък създава проблем с конкурсите и командироването – болна тема за българското правосъдие, дългогодишен източник на вътрешна за системата корупция и облаги и несправедливо кариерно развитие.

Такъв усложнен модел ще изисква последователни усилия от страна на самия ВСС, приемственост в работата на отделните състави, поддържане на способна и компетентна съдебна администрация – все неща, които досега не са случвали.

Но да се опитаме да проследим и финансовия ефект – тоест това, което реално плащаме като данъкоплатци.

Да изберем реален случай – съществуването на районен съд на разстояние 50 км. от голям административен център като София, Варна и т.н. В този районен съд има 1 съдия, който гледа всички видове дела, без специализация. Издръжката на такъв съд, по данни на ВСС, струва около 500 000 лв. на година. От тях, заплатата на съдията е около една десета от бюджета. Това значи, че приблизително 450 000 лв. се изразходват за несъществени дейности. Ако този съдия напусне системата, често пъти няма желаещи да заемат неговото място или го заемат за минимално изискуемия срок по закон, след което се преместват в по-голям съд. Така следва ВСС чрез конкурс да увеличи щата или да командирова съдия от най-близкия окръжен съд, но и това е срочна мярка. В национален план по този начин щатът расте и отново стигаме до нарастващите ежегодно милиони бюджет.

 

В заключение

Видимо, предстои сблъсъкът на социални срещу финансови аргументи и той ще изисква особено лидерство от самата система – нещо, с което се борят управляващите през целия преход – да маргинализират самите съдии с постоянни медийни атаки и законови недоразумения относно статуса им.

Длъжни сме да отбележим и друго – след като оптимизацията на съдебната карта ще засегне районните съдилища, които са на практика най-близко до хората, защо да се считат незасегнати от реформи административните, а и специализираните съдилища – едните определено имат ниска натовареност, а другите – репутационни проблеми от най-висша степен?