Регулаторите причиняват банковите фалити*

Връщането на банките към свободния пазар ще укрепи икономиката

Внимавайте със затъналите в задължения гърци – или с всяка друга страна, която има твърде голям дълг. Въпреки разрастващата се правителствена регулация на банките, от които често се изисква да държат държавен дълг в резервите си, рискът от срив на глобалната финансова система нараства, а не намалява. Има решения, които изискват по-малко, а не повече регулации.

По света има банки (особено в Швейцария), които съществуват от два или повече века и въпреки това продължават да се развиват без помощта на държавата. По време на финансовата криза през последните няколко години едва една от 350-те швейцарски банки имаше нужда от държавна подкрепа. Ако разгледате големите банки, които изпитват затруднения, или банките, чиито финансови проблеми притесняват регулаторните и други органи, ще забележите, че почти всички имат корпоративна форма на собственост[1] и са силно регулирани. Освен това те все по-често са принуждавани да събират данъци от името на правителствата. Въпреки това банките, които са организирани като събирателни дружества, като например швейцарските частни банки, където собствениците на банките носят цялата отговорност, в почти всички случаи успяват да избегнат фалит и не им се налага да се обръщат към правителството за спасяване.

За да разберем, защо някои банки избягват проблемите, а други изглежда непрекъснато изпитват затруднения, е добре да си припомним основите на банковото дело. Традиционно, банката приема депозити от физически лица и институции, след което отпуска заеми на други, получавайки лихви от своите заеми и изплащайки лихви по своите депозити. Ако някои заеми или инвестиции се окажат лоши, или ако много от вложителите изведнъж поискат парите си обратно, банката трябва да разполага с резерви, които да посрещнат тези проблеми. Тези резерви могат да бъдат съставени от капитал, предоставен от собствениците на банката, неразпределена печалба и / или държавни облигации. Банковите регулатори обикновено изискват от банките да държат по-големи резерви, докато банкерите в повечето случаи желаят да ги намалят, защото носят ниска или никаква печалба.

Банковите регулатори на щатско, национално и дори на глобално ниво се опитват да  наложат изисквания за минимални задължителни резерви за банките, за да ги поставят при равни условия и да ги предпазят от поемането на прекалено голям риск. Проблемът е, че всяка банка има различен рисков профил и регулаторите нямат представа колко рисковани са различните активи, които банките държат. Една от фаталните заблуди на политиците и регулаторите е, че по някакъв начин те знаят колко рисков е портфейлът от активи на дадена банка. Отчасти политиците и регулаторите разчитат на рейтинговите агенции, които в редица случаи се оказват почти безполезни. Ако задълженията на една банка надхвърлят резервите й, банката е в несъстоятелност, а ако депозитите не са застраховани, хората най-вероятно ще се втурнат да теглят парите си.

Банките, които са организирани като събирателни дружества, имат по-малко проблеми, тъй като партньорите имат ясно подчертан личен интерес да не поемат рискове, които не разбират напълно, понеже те са тези, които ще понесат удара, ако нещо се обърка. От друга страна, ръководителите на корпоративните банки и особено банковите регулатори не понасят персонален финансов удар, ако допуснат грешки в дейността си и затова са по-невнимателни.

Съществува алтернативна форма на банкова собственост, която е вероятно да доведе до по-малко проблеми и да избегне проблема „твърде големи, за да бъдат оставени да фалират“. Това е взаимно-фондовото банкиране. Бившият управител на Федералния резерв Рандал Крознер, който сега е професор в Чикагския университет, и проф. Тайлър Коуен от университета „Джордж Мейсън“ предвидиха задаващата се банкова криза и още преди 20 години предложиха гореспоменатото взаимно-фондовото банкиране. Днес, тяхното предложение е по-значимо отвсякога. По структура, взаимно-фондовата банка е до голяма степен подобна на кредитните съюзи или на спестовните каси, но се различава в едно ключово отношение. „При взаимните банки и взаимно-фондовите банки, вложителите са всъщност и акционерите на банката. Посредством депозита си, човек става „собственик на банката“ и едва когато го изтегли, спира да бъде такъв.“ Вложителите притежават право на удовлетворяване на вземанията си с активите на взаимно-фондовата банка, което обвързва техния доход с представянето на портфейла от инвестиции. Обратно, вложителите в спестовните каси и кредитните съюзи получават  предварително определена лихва.

За разлика от традиционните банки, взаимно-фондовите банки не могат да фалират, ако стойността на активите им падне. Спадът в стойността на активите им се разпределя равномерно между всички вложители на процентна основа, както във взаимните фондове. Стойността на депозита, било то загуба или печалба, се изчислява всеки ден. Депозитите  (т.е. собствеността) в такава взаимно-фондова банка не са подходящи за лица или институции, които не могат да поемат риска. Въпреки това, правителствата и обществеността не би трябвало да се притесняват от разрастването на такива банки, тъй като грешките на банката (като например закупуването на гръцки държавни облигации) няма да представляват риск за системата, понеже потенциалните загуби ще се поемат от отделните вложители / акционери, които от самото начало ще осъзнават, че са изложени на риск. Заплащането на мениджърите може да бъде обвързано с възвръщаемостта на вложителите, което ще ги насърчава да действат подобно на съсобствениците на швейцарските частни банки.

Настоящият регулаторен подход към проблемът с „твърде големи, за да бъдат оставени да фалират“, който се състои от все по-скъпи регулации и все повече регулатори, е обречен на провал. Вместо това правителствата трябва да спрат да използват банките като служби за събиране на данъци и да започнат да насърчават иновациите в собствеността и структурите за управление на финансовите институции, които намаляват системния риск.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 4 юли 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Явор Алексиев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.  

 


[1] Корпоративната форма на собственост предполага създаването на юридическо лице, което е отделно от своите собственици. Докато един индивид би могъл да държи всичките акции на една корпорация, той не е персонално отговорен с имуществото си за задълженията на корпорацията. В този смисъл, корпорацията е аналог на дружествата с ограничена отговорност по българското законодателство (бел. ИПИ).

 


Свързани публикации.